— Е, това може лесно да се промени — продължи невъзмутимо той. — Нямам навика да се противопоставям на амбициите на другите, поне докато не ми пречат. — Гласът му звучеше почти любезно, но не беше в състояние да я измами. Ръката му я държеше още по-здраво отпреди.
— Вие или сте глух или нищо не разбирате — изсъска ядно тя. — Отвращавам се дори от вида ви и предпочитам да горя в ада, отколкото да вляза в леглото ви. Не ме интересува дали пред жалкото ви име са изписани дълги, предълги титли, искам само едно: колкото се може по-бързо да се махна от вас и от проклетия ви кораб.
— О, не се противи, скъпа моя. И двамата знаем, че го правиш само за лице — отговори с усмивка Данте, макар че вътрешно кипеше от гняв. Тази безсрамна хлапачка бе съумяла да нарани дълбоко мъжката му гордост.
Очите му пронизаха като с меч виолетовите й зеници, които искряха от гняв. Не беше възможно една обикновена уличница да бъде надарена с такива прекрасни очи! На всичкото отгоре малката ей сега щеше да му се изплюе в лицето. Макар че цялата трепереше, всяка частица от тялото й изразяваше презрение към него. Не, тя беше измамница. Тя се опитваше да го прелъсти, това беше истината. Той беше засегнатият, не тя, макар че при вида й всеки би я сметнал за жертва.
Данте огледа още веднъж лицето й, но мигът се проточи цяла вечност. После се усмихна и усмивката му беше странно красива, въпреки студенината, която се излъчваше от нея. Той я пусна внезапно, вдиша картата и се отдалечи.
— Ако изстържем малко от полепналата по тялото ти мръсотия, може пък да се окажеш красавица — промърмори през рамо той и закрачи към вратата. Отвори я и изкрещя нещо към коридора. Широките му рамене изпълваха рамката и не й даваха възможност за бягство.
— Напълнете ваната с гореща вода, Кърби, и донесете повечко сапун. Трябва да изчистя едно същество, което години наред е живяло в калта — нареди с усмивка той.
— Защо сте решили да се къпете толкова късно вечерта? — попита загрижено дребният стюард. Да не би капитанът да беше загубил ума си?
— Направете каквото ви казвам, Кърби — нареди строго Данте и затвори вратата, преди стюардът да е успял да каже още нещо.
— Е? — попита той и се обърна отново към онемялата от ужас пленница. — Да не искаш да те метна във ваната, както си с дрипите? И за двама ни ще бъде много по-просто, ако се съблечеш сама. Не ме гледай така, нищо няма да ти помогне. Ще те окъпя и толкова. Ще ми достави голямо удоволствие да почистя поне една от безбройните пристанищни мишки. На няколко пъти ми се е случвало такива като теб да ми изпразват джобовете, така че ще се радвам да си отмъстя — заключи той и решително закрачи към нея. Съблече жакета си и го хвърли на един стол, откопча жилетката си и я преметна на облегалката.
Втрещена от ужас, Реа го наблюдаваше как навива ръкавите на ризата си и разкрива сантиметър по сантиметър силните си, обрулени от слънцето ръце.
— Не ме докосвайте — пошепна безпомощно тя.
— О, не, не се спирай на половината път, миличка! Ти беше тази, която се появи неканена тук — напомни й грубо мъжът. — Нима мислеше, че ще се поразходиш из кораба ми или че за теб ще бъде детска работа да ме разиграеш като кукла на конци? Господи, наистина ли всички ме смятат за толкова глупав! Даже една малка пристанищна проститутка си въобразява, че ще се хвана на глупавите й номера. Не бой се, мила моя, няма да те разочаровам — продължи ледено той. — Любопитен съм да узная дали волята ми е достатъчно силна или все още съм склонен да проявявам лековерие. А сега дай да те видя и ми покажи колко добре играеш ролята на прелъстителката… Какво? Къде остана острият отговор? — попита подигравателно той, когато Реа замълча. — Сама ли ще свалиш дрехите си, или трябва да ги смъкна аз?
Реа продължаваше да мълчи, защото не вярваше на ушите си. Този мъж беше луд. Каква ирония на съдбата, помисли си горчиво тя. Беше се измъкнала от лапите на Даниел Люис, за да попадне в ръцете на един безумец.
Трябваше да го убеди, че не е такава, за каквато я смята.
— Ако вдигнете ръка срещу мен, ще съжалявате до края на живота си — произнесе предупредително тя и отстъпи крачка назад.
Данте не се трогна от думите й.
— Казах ти да не заплашваш никога вече, скъпа.
— Защо дори не ме попитахте за името ми, капитане? — ядоса се внезапно Реа.
— О, нима съм забравил? Прощавай, за известно време бях забравил добрите маниери — отвърна учтиво мъжът. — Аз съм Данте Лейтън, както много отдавна знаеш, а ти си… коя си ти всъщност?
Реа пое дълбоко въздух. Ако разкриеше истинската си самоличност пред този човек, може би щеше да се изложи на още по-голяма опасност. Той очевидно беше авантюрист и може би щеше да се възползва от ситуацията, за да се обогати. Обаче, каза си Реа и в сърцето й пламна нова надежда, ако той наистина е маркиз, ще престане да се държи така враждебно с нея и може би ще почувства дори известна симпатия.