Хелън задъвка смутено долната си устна, без да знае какво да предприеме. Наистина беше глупачка, Данте имаше право да я нарича така. Но съмненията не я напускаха.
— Мислех, че ще се омъжвате за някакъв граф — проговори злобно тя с надеждата да заложи капан на лъжкинята.
— Както виждаш, не го е направила — намеси се бързо Данте, за да спаси положението.
— Сигурно говорите за Уесли Лотън, граф Рендейл? — попита учтиво Реа, зарадвана от възможността да докаже коя е в действителност. — Уесли и аз сме близки приятели. Той често посещава Кемъри. Познавате ли го? Като се върна, ще го попитам… — Реа замлъкна внезапно, защото болезнено осъзна, че графът е мъртъв.
Хелън изобщо не забеляза странната тишина. Изисканият език на момичето не оставяше и сянка от съмнение, че това е истинската лейди Реа Клер, годеницата на Данте Лейтън.
Данте сякаш прочете мислите й, защото добави:
— Никога ли не съм ти разказвал за Реа? Познавам я откакто беше малко момиче. Но когато напуснах Англия, помислих, че съм я изгубил. Бях й обещал един ден да се върна при нея, но както виждаш… — Той се изсмя тихо, притегли Реа към себе си и се стресна от горещината на тялото й. — … годеницата ми се оказа по-нетърпелива от мен и ме намери първа. Трябва да призная, че не повярвах на очите си, когато я видях. Отначало се гледахме като чужди, но това бързо се промени.
— Изненадвам се, че изобщо си я познал — изсъска Хелън и си пожела капитанът и корабът му да се озоват на дъното на морето.
— Наистина ми беше трудно да я позная, но истинската любов е вечна, нали, скъпа моя? — прошепна тихо Данте и зарови лице в ухаещата златна коса. Когато се обърна към Хелън, посланието в сивите очи беше недвусмислено.
— Позволете ми първа да изразя благопожеланията си — промърмори жената. Но като не можа да устои на изкушението, продължи с измамна любезност — Желая ви всичко хубаво, мила моя. Ще имате нужда от целия си кураж, защото Данте Лейтън е негодник и сигурно ще проклинате деня, в който сте се решили да го потърсите чак в колоните. Той е неспособен да обича. Ще унищожи и вас, както е унищожил всеки, до когото се е докоснал — заключи триумфално Хелън и полите й шевно прошумоляха през вратата. В каютата се възцари потискаща тишина.
След малко от гърлото на Хюстън Кърби се изтръгна облекчена въздишка. Слава Богу, мадам Джордън най-после си беше отишла. Суеверният стюард беше твърдо убеден, че присъствието й носи нещастие.
— Бог да ни е на помощ и да ни пази от тази зла жена — прошепна тихо той.
— Къде отиде тя? Трябва да ми помогне да избягам. Искам да се махна от този луд — проговори дрезгаво Реа. — Искам да си ида в къщи. Толкова съм уморена. Вече не мога да мисля. — Тя избухна в плач, но героично се опита да заглуши сълзите си във възглавницата. Постепенно притихна и се скри под завивката. Цялото тяло я болеше и гореше в температура.
— Състоянието й ме тревожи, капитане — рече Кърби, потърка замислено челото си и пристъпи към койката. — Къпането повече й навреди, отколкото помогна. Простудихте я, как не се сетихте по-рано! Странно, но малката много ми напомня за Ямайка, когато го донесохте на борда в Порт Роял. Едно такова мършаво котенце, полумъртво от глад, което си търсеше дом. — Кърби се взря любопитно в лицето на господаря си, който с каменно изражение продължаваше да притиска момичето в прегръдките си. — Дали наистина е лейди Реа Клер Доминик?
Данте вдиша рамене.
— Все ми е едно. Бъдещето й е решено. Тя ще отплава към Западна Индия с „Морския дракон“.
— Ами да… — промърмори дребният стюард, без да прикрива изненадата си. — Вие носите отговорност за нея. Студеното време в Чарлзтаун не е добро за здравето й. Топлите пасати покрай островите обаче скоро ще я изправят на крака. Те и няколко купички от моя специален бульон.
Данте се усмихна загадъчно.
— Да, Кърби, това си казах и аз. Сега аз съм отговорен за нея. Ямайка очевидно беше разбрал правилно думите на господаря си, защото скочи весело в койката и се сви на кълбо в краката на Реа Клер Доминик, най-новия член на екипажа на „Морския дракон“.
Шеста глава
Ако това е лудост, лудостта си има метод.
— Как намирате това, Теди? — попита замислено Кейт. — „Нека сестра ми бъде ангел на милосърдието“. Не… — въздъхна разочаровано тя. — Боя се, че е твърде откровено. О! — провикна се внезапно и в гласа й прозвуча въодушевление. — Ето какво търсех. Чудесно е, наистина. Трябва да призная, че понякога се изненадвам сама от себе си — изхихика тя, потопи гъшето перо в кристалната мастилница и изгледа с удоволствие сребърния прибор за писане.