Теди Уолтъм хвърли отровен поглед към мъчителката си. Забързаното дращене на гъшето перо лека-полека го изнервяше. Е, така поне беше заета и не можеше да причини никому зло. Беше стигнал дотам, че изпитваше благодарност дори за малките промеждутъци спокойствие.
Ден след ден Кейт седеше в библиотеката и се ровеше в прашните книги. Изказванията й, най-често неразбираеми, варираха от изблици на радост и задоволство до ядни проклятия. Търсенето на подходящи строфи от класически и модни стихове, с изпращането, на които целеше да измъчи и обърка още повече врага си в Кемъри, се беше превърнало в нещо като мания. Тя играеше тази жестока игра вече почти два месеца, наслаждаваше се на отмъщението си, а Теди с ужас си представяше реакцията на дука при получаването на тайнствените послания.
Цяло щастие беше, че бяха успели да изпратят отвлеченото момиче в колониите, защото и Лондон, и всички градове, села и имения по крайбрежието бяха засипани с обявления, в които се описваше изчезналата лейди и се предлагаше цяло състояние за сведения, които биха могли да доведат до откриването й. Теди бе изпитал огромно облекчение, а в първия момент и благодарност, че не е станал убиец, защото простреляният джентълмен — истински граф от плът и кръв — също беше обещал богато възнаграждение на всеки, който му даде сведения или му помогне да залови непознатите личности, участвали в отвличането на лейди Реа Клер Доминик и в посегателството спрямо собствената му личност.
Теди се разтревожи много от обявленията, но още по-силен беше гневът му, когато прочете собственото си описание: „изпаднал негодник, среден на ръст, с грубо лице, облечен в мръсен сюртук от червено кадифе“. Много го заболя, наистина, все пак беше мъж и си имаше своята гордост, независимо какъв беше. Освен това досега винаги се беше гордял с външния си вид и беше правил всичко възможно да го поддържа въпреки ограничените си средства. Да не говорим, че червеният кадифен сюртук, описан таткова презрително в обявлението, беше любимата му дреха, а сега трябваше да я натъпче с камъни и да я хвърли в реката. Теди изгледа отвратено скромното си кафяво палто, убеден, че такава невзрачна дреха не е достойна за мъж като него.
— Знаете ли какво, Теди, мисля, че е време да подишаме отново свежия селски въздух — проговори внезапно Кейт. И тъй като беше потънала в мислите си, изобщо не забеляза стъписването на събеседника си. — Намери някого да изпрати писмото, а след това ще започнем приготовленията. Имаме много багаж — завърши весело тя, без да обръща внимание на липсата на въодушевление от страна на наемника си.
— Ние ли ще заминем? — попита със съмнение в гласа Теди. — Аз съм си много добре тук, пред огъня.
— Това е очевидно, но смятам, че Люсиен е вече готов да излезе в открит бой. Не може вечно да се заключва в Кемъри. Не повярвах на очите си, когато преди две седмици видях къщата. Същинска крепост, Теди, от всяко прозорче се подаваше дулото на пушка. Мисля, че е дошло времето да действаме, затова аз лично ще му отнеса следващото си послание — обясни тържествено тя. Гласът й трепереше от радост. — Господи, струваше си всички усилия, които положих, щом отново ще се изправя лице в лице с Люсиен! Този човек има дяволски късмет, иначе двамата с Пърси щяхме да го отстраним от пътя си още преди години. Само като си помисля колко пъти се опитвахме да го убием и как опитите ни постоянно се проваляха, иде ми да зарева като бебе…
— Това не ме учудва — промърмори Теди Уолтъм, който беше стигнал до закъснялото заключение, че нищо не е невероятно, ако лейди Кейт е замесена в него. Отдавна хранеше подозрението, че хората, които се причисляваха към „аристокрацията“, не са съвсем наред с главите. Те вършеха всичко със стил, това беше вярно, но въпреки това не бяха на себе си. Имаха се за ексцентрични, но в крайна сметка бяха просто луди.
— Теди!
Едуард Уолтъм неволно се сви като от удар. Междувременно се беше научил да се бои от този ласкателен тон. Не отговори нищо, надявайки се напразно дамата да забрави за какво го е повикала.
— Теди! — Този път гласът на Кейт прозвуча доста по-остро. — Чуйте какво ще ви кажа. Искам да се запозная с някои от приятелите ви. Тъй като бяхме принудени да се откажем от услугите на Роко, ще имаме нужда от няколко едри мъже, които да помогнат в осъществяването на плана ми. Сигурна съм, че познавате някои по-обикновени хорица, които търсят работа. Познавате този тип, нали, Теди: повече мускули, отколкото разум — обясни небрежно тя, сякаш очакваше наемникът й да ги извади от джоба си.