— Ами… мисля, че бих могъл да намеря нещо, милейди — отговори колебливо мъжът. — За съжаление в момента съм ограничен в свободата си на предвижване. Нали знаете, че ме търсят. Нямам никакво желание да се мяркам из града — обясни сърдито той.
— О, все ще ви хрумне нещо, сигурна съм в това — отвърна Кейт и в гласа й нямаше и следа от съчувствие. — Много жалко, че онзи тип оцеля и можа да ви опише.
— Да, наистина е жалко — съгласи се мрачно Теди. — Още по-лошо е, че е обявил награда за главата ми. Нищо, така поне ще имам възможност да узная кои са истинските ми приятели. Ще ви кажа само, че онази тлъста бъбривка Фаргър със сигурност не е между тях. Вчера чух как разговаряше с един полицай и го насочи по моята следа! — изкрещя гневно той. — Тази жена си мисли, че възможността да прибере в джоба си тлъстата самичка струва много повече от кожата на Теди Уолтъм.
— Вече ви казах, че старата подозира нещо. Именно затова настоях да се преместим в друга гостилница. Трябва да ви кажа, че се чувствам отлично в тази стая над реката. Вонята и влагата ми напомнят за Венеция — отбеляза Кейт, която се интересуваше много повече от удобствата си, отколкото от мършавия врат на Теди Уолтъм. — Почти съм убедена — продължи с усмивка тя, — че като се има предвид притесненото ви положение и липсата на популярност в известни среди, вие също ще се радвате да се отървете за известно време от теснотията на Лондон. Благодарете на съдбата, че имате до себе си човек като мен, който да ви отведе по-далеч от полицията — продължи тя и хвърли нетърпелив поглед към унилото му лице. — Теди, няма никаква полза да седите тук и да се отдавате на мрачни настроения. Чака ни много работа. Това ще бъде кулминацията на плана ми. Цели двадесет години чакам този момент и, кълна се в Бога, няма да позволя на никого да ме лиши от него. О, само ако и Пърси беше с мен, за да преживее деня на великия триумф! — извика с копнеж тя и сплете тесните си ръце като за молитва.
Теди Уолтъм поклати глава, зарови пръсти в отдавна неподстриганата си брада и се загледа в огъня. Единствената му утеха беше, че странният Пърси, за когото дамата непрекъснато говореше, не е тук, за да се наслади на триумфа й. И без това едва се справяше с лудата аристократка, а какво ли щеше да стане, ако имаше насреща си двама… Дълбоко в съзнанието му дълбаеше тъмно предчувствие.
Дукеса Кемъри пристъпваше необичайно бавно към леглото със завеси от светлосиня и сребърна дамаска. Единственият шум в помещението идеше от шумоленето на копринените й поли. Ръцете й оправиха грижливо дантелените възглавници. След като изпъна покривката на леглото, тя огледа пустата стая, чиста и подредена, без нито една прашинка по ъглите. Всичко беше така, както го бе оставила Реа в онази злокобна сутрин.
Дукесата спря пред тоалетната масичка от позлатено розово дърво и се погледна замислено в огледалото. Облечена в тъмносиня копринена рокля, украсена с дантели от Валенсия, тя изглеждаше като младо момиче. Слава Богу, поне дантелите придаваха малко цвят на лицето й. Богато избродираната фуста от бял сатен, с която се носеше тази рокля, сега беше заменена от тъмносиня без никаква украса.
Малката й ръка докосна нежно тоалетните принадлежности и спря върху гравираната четка за коса, в която се бяха заплели няколко златни косъма. Тя помириса един кристален флакон и вдъхна с болка сладкия аромат на жасмин, толкова обичан от дъщеря й.
С треперещи устни дукесата се запъти към високите прозорци и се загледа надолу към градината. Макар че стаята на Реа се намираше в южното крило, прозорците бяха на западната стена. Стоя там, докато светлината на деня започна да избледнява. Зимата наближаваше и се стъмваше все по-рано.
По някое време Сабрина бръкна в джоба на полата си и извади грижливо сгънат лист хартия. Отвори го и се опита да разчете нечетливо надрасканите думи. Сгъстяващият се здрач не й попречи, защото всяка сричка се беше отпечатала като с нажежено желязо в паметта й. После тихо изрече на глас най-новите стихове, пристигнали в Кемъри едва тази сутрин:
Дукесата се взря безпомощно в написаното. Само да можеше да разгадае значението му. Дали в тези редове се съдържаше указание за самоличността на безумеца, отвлякъл дъщеря й? Сигурно беше някой луд, защото досега не бе поискал откуп, нито беше поставил някакви друга изисквания. Ако беше обикновен негодник, щяха да му платят, колкото поиска, и да си върнат Реа. Или зад неразбираемите стихове се криеше намек къде държат отвлечената? В паметта на дукесата изникна писмото, получено преди седмица.