Дукесата затвори очи в безмълвна молитва, надявайки се страховете й да се окажат напразни. Ами ако отвличането на Реа Клер наистина беше дело на зъл, болен дух? Ала дълбоко в съзнанието и оставаше увереността, че дъщеря й е била само пешка в ужасната игра на този безумец. И това я караше да се страхува още повече, защото пешката има много малка стойност, щом веднъж е изпълнила целта си. Но каква беше тази цел? Ако целта на лудия беше да накара родителите да преживеят най-мъчителните страдания в живота си, то той бе постигнал целта си.
Бог да й е на помощ, но тя беше убедена, че мотивът е отмъщение. Но за какво, Господи, за какво? Какво бяха сторили тя или Люсиен, за да заслужат подобно отношение? Или беше станало недоразумение и сега им отмъщаваха за нещо, което са извършили без зли намерения? Не, човек си създаваше врагове дори когато живееше мирно и спокойно, а двамата с Люсиен имаха истински, щастлив брак. Освен това и тя, и той бяха имали доста врагове, преди да се оженят и да се оттеглят в Кемъри. Люсиен на няколко пъти се беше бил на дуел. Дали сега някой от тъгуващите роднини не търсеше разплата? Преди женитбата си Люсиен играеше и по-често печелеше, отколкото губеше. Може би някой син или дъщеря бе решил да си отмъсти за претърпените загуби. Но защо точно сега? — запита се безпомощно дукесата. През последните години не се беше случило нищо особено. Единствената неприятност възникна, когато трябваше да изгонят един слуга за кражба, но той беше неграмотен и нямаше достатъчно ум, за да измисли този дяволски план.
Къде се криеше причината за тази лудост? И защо бяха отвлекли точно Реа Клер? Защо не Франсис или Робин? Единственото що-годе разумно обяснение беше, че този сезон мина дебютът й пред лондонското висше общество. Представянето й беше голям успех, красотата и грацията й засенчиха всички останали дебютантки, чието бъдещо щастие до голяма степен зависеше от успешния бален сезон и доброто впечатление, което трябваше да направят на влиятелните люде.
Реа Клер беше направила впечатление на твърде много хора. Може би някой беше следил изявите й с недобри, пресметливи очи, а фамилното й име беше събудило дремещия звяр в душата му. Една ожесточена вражда можеше да тлее години наред и да чака само една искра, за да пламне буйният огън на омразата.
Дукесата беше сигурна, че в предположенията й има истина, защото едно от писмата в стихове гласеше:
Така люлката на времето донася със себе си сладостта на отмъщението.
— О, Ваша светлост, нямах представа, че сте тук — извика една от прислужничките, влязла да запали свещите. — Ще дойда по-късно — предложи тя, защото в последно време никой не смееше да смущава мислите на дукесата.
— Няма нищо, Бетси — отговори Сабрина и обърна гръб на прозореца. — Май пак съм пропуснала чая — промърмори тя и хвърли загрижен поглед към часовника над камината. Едва сега беше забелязала колко късно е станало.
— Да, Ваша светлост — прошепна потиснато Бетси и за кой ли път си каза, че господарката й няма да издържи дълго, ако постоянно пропуска следобедния чай. — Но и Негова светлост не се появи — обясни плахо тя.
— Така ли? — изненада се дукесата. — Къде е той, в кабинета си ли?
— Не, Ваша светлост. Чух камериера му да казва, че е отишъл в дългата галерия. Разглеждал картините и изобщо не забелязал, че се е стъмнило — обясни усърдно момичето.
— Разбирам. Благодаря ти, Бетси — рече тихо дукесата и смръщи чело. После огледа за последен път спалнята на дъщеря си и излезе.
Бетси остана още малко в прекрасната стая, мислейки си колко жалко ще бъде, ако лейди Реа Клер не я види никога вече.
Дукесата забърза по тъмния коридор към картинната галерия. Когато влезе, за миг остана заслепена от ярката светлина на канделабрите, поставени само на метър един от друг. Диваните и столовете, разположени покрай стената на дългото помещение, хвърляха странни сенки по пода. Без да се бави, Сабрина се запъти към високия мъж, застанал пред последната картина.
— Какво се е случило, Люсиен? — попита тихо тя, застана до него и също се загледа в портрета, който беше приковал вниманието му.