— Мисля, че вече знам кой е нашият враг, Рина — отговори едва чуто той. Ала в гласа му звучеше такъв страх, че угаси и последната искрица надежда, която мъждукаше в сърцето на жена му.
Погледът й се прикова в картината, на която бяха изобразени дукесата — вдовица и трите й внучета. Русите главици на децата блестяха на светлината на свещите.
— Братовчедите ти? — попита невярващо тя. Малко след сватбата Люсиен й беше разказал за Кейт и Пърси, но след това никога не споменаваше имената им. Очевадно беше принудил самия себе си да забрави за съществуването им — поне до днес. Тя не ги познаваше.
— Защо подозираш тях, Люсиен? — попита Сабрина. — Минаха двадесет години, откакто не сме чували нищо за близнаците. Помня само, че понякога дукесата вдовица получаваше писма и в тях винаги ставаше въпрос за пари. Но това беше толкова отдавна. В последните години от живота си тя престана да поддържа връзка с тях. Помня още, че обикаляха континента. Не съм чувала да са се връщали в Лондон.
Люсиен не откъсваше очи от лицата, които толкова приличаха на неговото. Братовчедите му Кейт и Пърси, близнаците, които го мразеха от дън душа и на няколко пъти се бяха опитали да го убият.
— Нямам сигурно доказателство, само някакво неясно чувство, Рина — проговори предупредително той.
— Понякога чувството е всичко, на което можем да се осланяме — отговори тихо тя и сложи ръката си върху неговата, за да го окуражи да й се довери.
— Помниш ли забулената жена, за която разказваше Франсис?
— Да, и тогава си помислихме — особено когато граф Рендейл си спомни за грамадния слуга, — че може да е била мащехата ми. Франсис се кълнеше, че са говорили на италиански. Естествено беше да се сетя за мащехата си, макар че никога не бих могла да си я представя в тази роля. Тя е алчна и егоистка, но не е убийца.
— Права си. И аз не повярвах, но трябваше да съм сигурен. Освен това Франсис беше на мнение, че жената е била англичанка, въпреки чуждестранния си вид. Изпратих един доверен човек във Венеция, за да проучи дали мащехата ти е напускала града. Докладът му беше повече от ясен: по времето на отвличането дамата е била във Венеция, има достатъчно свидетели, които могат да го потвърдят. Освен това не можем да бъдем сигурни, че мъжът, видян от граф Рендейл, е същият италиански слуга, който е пътувал със забулената дама. Ако е бил друг, значи твърденията й отговарят на истината — и е била само пътничка, минаваща през нашата долина. — Дукът помълча малко и продължи с твърд глас: — После пристигна писмото и в него се съдържаше предупреждение:
Вие, които забравяте толкова бързо, помнете, че поуката е скрита под булото от неразбираеми стихове!
Може да е било случайност, но още тогава събуди подозренията ми. Сигурен съм, че смисълът на стиховете е да ни накара да страдаме, но и да потърсим скритото в тях значение. А това отново поставя под подозрение забулената дама. В днешното стихотворение се говори за компаси — близнаци, а предишното би могло да бъде знак за местонахождението на Реа Клер. Решаващата дума в днешния стих е „близнаци“. Кейт и Пърси са близнаци и никой от двамата не предприемаше нещо без участието на другия. Те са като един човек, разбираш ли?… Има и още един стих, който ме накара да се замисля. Помниш ли, в него пишеше, че белезите на другите трябва да ни научат на предпазливост. Тогава повярвахме, че би могло да става въпрос за белезите, които някога сме оставили в душите на враговете си. Но, Рина… — Люсиен отново спря и устреми поглед към малкото момче на портрета, — … ами ако е било казано буквално?
— Кейт е ужасно обезобразена — спомни си Сабрина. — И обвинява теб за това, забравяйки собственото си предателство.
— Точно така. Може би думите имат двойно значение и се отнасят и за моя белег. Това е ясно предупреждение, че някакво действие от моя страна ще предизвика ответна реакция.
Сабрина се взря в ангелските лица на близнаците Кейт и Пърси. Сините им очи, обкръжени от дълги златисти мигли, не издаваха тайните си.
Люсиен потърка несъзнателно белязаната си буза и си припомни някои подробности от бурната си младост. Отношенията между братовчедите открай време не бяха добри, но с годините се влошаваха все повече. Двамата имаха една-единствена цел: да го премахнат от пътя си, за да наследят Кемъри и богатствата му. Ако те бяха похитителите на дъщеря му, той наистина имаше основания да се страхува — омразата на близнаците не знаеше граници. Сигурно щеше да им достави дяволско удоволствие да разрушат онова, което му принадлежеше. Щяха да бъдат безмилостни — особено към неговата дъщеря.