Болката, изпитана в деня, когато Кейт го беляза за цял живот, беше нищо в сравнение с мъченията, на които беше подложен сега. Нямаше нищо по-страшно от това да си представи Реа Клер в ръцете на близнаците.
Сабрина облегна глава на рамото му и той я притисна силно до гърдите си. Усети как раменете й се разтърсиха от безмълвни ридания, затвори очи и притисна зарови белязаното си лице в буйните черни къдрици. В сърцето му бушуваше безсилна ярост. След малко въздъхна изтощено, отвори очи и срещна нарисувания син поглед на Кейт Ратбърн. Дали някой ден ще се изправя отново лице в лице с близнаците? — запита се с болка дук Кемъри.
— Проклет кочияш! Откак напуснахме Лондон, той като че ли нарочно минава през всички дупки по пътя! — изруга ядно Кейт. — А ако още веднъж изстенеш или се прекръстиш, София — продължи предупредително тя, — ще те изхвърля от каретата!
В погледа на Теди Уолтъм се четеше нещо като снизходителност. Вече започваше да свиква с ядните изблици на дамата.
— Прощавайте, милейди, но ако поне веднъж си бяхте държали езика зад зъбите, сега кочияшът нямаше да се опитва да изтръгне и последните ми зъби с проклетото друсане.
— Този човек се държа безсрамно — отговори надменно Кейт. — Трябваше да го поставя на мястото му. Още веднъж ти повтарям, че сгреши, като не нае кочияша, който ни докара първия път. — Каретата премина през поредната дупка и зъбите на жената изтракаха заплашително.
— След онова дяволско пътуване преди два месеца той отказа да има нещо общо с вас — съобщи равнодушно Теди Уолтъм. — Заяви ми, че не би го повторил и за всичките пари на света. Това… — Речта на Теди бе прекъсната от ново раздрусвана, което го запрати към тавана. — Това е най-доброто, което можеше да се намери при тези обстоятелства.
— А какво ще кажете за хората, които сте наели? — попита със съмнение в гласа Кейт. — Надявам се, че поне те си разбират от занаята по-добре от онзи вол на капрата. Обяснихте ли им къде трябва да се срещнем и кога?
— Разбира се, милейди — отговори примирено Теди Уолтъм и си пожела всичко да е свършило и вече да са на път образно към Лондон. Не, това щеше да стане едва вдругиден. Засега той седеше в раздрънканата карета, вятърът свиреше в ушите му, носът му се беше смръзнал на ледена висулка, а лудата лейди не преставаше да дрънка глупости и да кълне дупките по пътя. Най-страшното обаче беше, когато отново започнеше да мрънка под носа си онази дяволска песен…
Дукеса Кемъри люлееше на ръце двумесечната си племенница. Дъщерята на Ричард и Сара се беше родила на разсъмване и бе кръстена с името Доун Ина Верик. Малката беше здраво, хубаво бебе, а няколкото червеникави косъмчета по главицата й показваха, че ще продължи традицията на шотландския си род. Майчинството се отразяваше добре на Сара. Сега тя излъчваше нова увереност в себе си, нова гордост, които не се забелязваха преди раждането на момиченцето.
— Хубаво е, че отново изгря слънце — отбеляза Ричард, докато наблюдаваше с интерес ръчичките на дъщеря си, които се размахваха във въздуха.
— Беше ли вече навън? — осведоми се любопитно Франсис. — По-студено е, отколкото през зимата в Шотландия.
— Ако си спомням добре, ти знаеш отлично какво е да излезеш в студа на Шотландия — отговори през смях Ричард. — Предупреждавах те, но напразно.
— Франсис е като теб, Ричард — намеси се дукесата. — Трябва сам да се увери.
— По-скоро е наследил твоя инат — не й остана длъжен брат й.
Дукесата се усмихна, подаде умореното бебе на майка му и отново се учуди с каква увереност се справяше Сара с майчинските си задължения. Мери беше същата с първото си дете. За разлика от тях Сабрина помнеше и до днес как се уплаши, когато за първи път пое в ръце новородената си дъщеря. А сега се молеше да има възможност отново да я държи в обятията си, да усети как златокосата й глава се свежда към майчините гърди, търсейки утеха. Дали…
— Получих писмо от Мери — заговори тя, опитвайки се да прогони мъчителните миели за Реа. — Пита за Доун и иска да знае дали косичката й още е червена като нейната. И…
— И дали не е станала още по-червена — допълни Ричард и разкриви лице в измъчена гримаса, докато се опитваше да разгледа собствените си огнени къдриш.
— Пита и за теб, Сара — прибави усмихнато дукесата.
— Как е минало пътуването? Имало ли е произшествия? — осведоми се загрижено Франсис.
— Мери пише, че доста са се подрусали, но пристигнали изненадващо добре, ако не се смятат дъждът и състоянието на улиците. Терънс заминал за Лондон, за да се срещне там с няколко офицери, които търсили следа от Реа чак в Испания — продължи уморено дукесата. Всички знаеха, че това няма да доведе до нищо, но се надяваха да се намери поне един човек, който да е чувал за Реа или да я е виждал.