Благодарение влиянието на Люсиен и връзките на Терънс в армията, в цялата страна бяха вдигнати на крак военни подразделения. Досега търсенето оставаше безрезултатно. Реа Клер беше изчезнала, без да остави някакви следи.
— Има и писмо от Стюарт за теб, Робин — обърна се Сабрина към малкия си син, но той не реагира.
Тя погледна сведената тъмна глава и сърцето й се сви от болка. Робин се беше променил най-много от всички. Той открай време обожаваше сестра си и беше привързан повече към нея, отколкото към Франсис. Отвличането й превърна вечно засмения малък дявол, известен надлъж и нашир с номерата си, в потиснато, мрачно, мълчаливо момче. Болката го гризеше отвътре и Сабрина беше отчаяна, че не е в състояние да му помогне.
Андрю обикаляше салона на несигурните си крачета. Докато изследваше непознатата обстановка, вниманието му бе привлечено от блестящите токи, които красяха обувките на Робин. Малкият се засмя весело и се затича към брат си, бърборейки нещо на детския си език. Внезапно се препъна и едва успя да се залови за коляното на Робин с лепкавите си пръстчета.
Момчето смръщи чело и отвърна поглед от пламъците, в които се взираше като замаян. Вдигна ръка и отстрани брат си по начин, който в никакъв случай не можеше да се определи като особено внимателен. Малкият загуби окончателно и без това несигурното си равновесие и падна на килима, надавайки обиден нисък. Погледите на всички присъстващи се устремиха към обляното му в сълзи лице.
— Робин — проговори остро дукесата. Никога не беше разговаряла със сина си с този тон.
Долната устна на момчето потрепери, лицето му пламна от срам.
— Не исках да го блъсна, мамо. Сам не знам какво ми стана, честно. Съжалявам, Анди — извини се той, помогна на братчето си да стане и се опита да изтрие сълзите му. Направи му муцунка, за да го размесели, и го погъделичка под брадичката. Андрю обаче отказа да приеме извинението и продължи да пищи.
— Чаят, Ваша светлост — обяви с изискания си глас Мейсън и смаяно вдигна вежди, когато откри, че малкият лорд Андрю го е заглушил. — Чаят, Ваша светлост — повтори той, този път толкова високо, че гласът му отекна като гръм в салона. Но точно в този момент капризният малък Андрю реши, че е плакал достатъчно, и млъкна изведнъж, така че думите на иконома оглушиха всички присъстващи.
Дукесата изглеждаше толкова изненадана, че лицето на достопочтения старец се обля в червенина.
— Простете, Ваша светлост — проговори засрамено той. Как беше допуснал това — да повиши глас като обикновен селянин в кръчма? Никога не се беше чувствал толкова неловко. Дукесата щеше да бъде напълно права, ако без бавене го изхвърлеше от дома си. — Чаят е сервиран — повтори с обичайния си приятен глас той.
— Благодаря, Мейсън — отвърна Сабрина, без да спомене с нито една дума необичайното му поведение, давайки възможност на иконома да опази свещеното за него достойнство. Строгият й поглед се отправи предупредително към Франсис и Ричард, които бяха готови да се изсмеят.
— Защо не отидеш да потърсиш баща си, Робин? — предложи с усмивка тя.
— Добре, мамо — отговори тихо момчето и отведе забравилия мъката си Андрю до стола на дукесата, откъдето се стигаше най-лесно до масичката за чай. После излезе от салона.
Вратата към кабинета на дука беше открехната. Робин чу гласове и остана навън, за да не пречи.
— Пристигна още едно писмо, Ваша светлост, и си казах, че е най-добре да го донеса направо на вас — казваше тъкмо лакеят. — Мистър Мейсън тъкмо сервира чая, иначе щях да го оставя при него, Ваша светлост. Но като се има предвид колко важно беше последното писмо, реших, че не бива да се бавя.
— Благодаря ти. Действал си правилно, а-а-а… Соумс, нали? — отговори дукът, който очевидно изпитваше благоразположение към младия лакей.
— Да, Ваша светлост, името ми е Соумс — отговори смутено младежът. Рядко се случваше един толкова високопоставен мъж да помни имената на лакеите си.
Дукът взе плика от сребърната табла, разряза го и зачете писмото. След малко вдигна ръка, за да задържи обърналия се да излезе лакей. Последва чакане, което продължи цяла вечност, или поне така се стори на нетърпеливия младеж. Дукът се взираше в писмото с такова строго лице, че накрая Соумс се усъмни дали е постъпил правилно, като му го е донесъл.
Когато дукът най-после вдигна глава, най-лошите страхове на лакея се потвърдиха. Никога преди това младият мъж не беше виждал толкова жесток, нечовешки поглед. В странните очи с цвят на шери искреше такава мрачна решителност, че по гърба на момъка пробягаха студени тръпки.