Ако си беше дал труд да погледне през рамо, дукът щеше да се смае. Батърик не помръдна от мястото си, проследи с остър поглед отдалечаващия се ездач, а след малко опря ръце на хълбоците си. Лицето му изразяваше дълбока загриженост. Изведнъж обаче главният коняр се плесна с такава сила по бедрата, че привлече вниманието на всички оборски ратаи. Викът му издаваше такъв яд, че едно уплашено момче се спъна и едва не падна:
— Да ме вземат дяволите! Гълъбицата, малката гълъбица! — изкрещя разярено той и лицето му пламна от вълнение. — Гълъбче, ето какво било. Заслужавам да ме нашибат с камшик, че не се сетих по-рано. Конят на лейди Кейт носеше името Гълъбицата. Ето какво е искал да ни каже старият Тейбър. Преди да издъхне, ни е предупредил за убиеца си. Не можеше да пише, затова е нарисувал на пода гълъб. А аз, слепецът, не видях очевидното!
Той се взря като замаян към пустата алея и лицето му помръкна още повече. Вече знаеше накъде се е запътил дук Кемъри — да се срещне с лейди Кейт и коварния й брат лорд Пърси.
Робин Доминик се промъкна през тежката врата, която служеше да държи неканените гости по-далеч от личния кабинет на дук Кемъри. Сърцето му биеше до пръсване, защото знаеше, че баща му ще се разгневи ужасно, ако го хване да тършува в работната му стая. Даже на членовете на семейството беше забранено да идват тук. Само майка му се осмеляваше да влиза неканена, но не и преди да е почукала.
Робин огледа нервно пустата стая — защото знаеше, че няма много време за търсене. Едва беше успял да се скрие в една тъмна ниша, когато баща му изскочи като ураган от кабинета си и се втурна нанякъде, но в никакъв случай не към салона, където семейството се беше събрало на чай. Робин проследи с нямо учудване как баща му изтича надолу по голямата стълба, вземайки по две стъпала наведнъж. По пътя съблече жакета си и изчезна с бързи крачки в посока към южното крило, където се намираха покоите му.
Робин понечи веднага да се промъкне в кабинета, но група лакей, които оживено разговаряха, спряха в коридора точно пред скривалището му и го принудиха да прекара доста време в нишата. Най-после се появи скованата фигура на Мейсън, която веднага прогони бъбривите слуги и Робин успя да се промъкне незабелязано в кабинета.
След като затвори след себе си вратата, той огледа грамадното помещение. Дървената ламперия на стените, лавиците с книгите и тапицираните с кадифе кресла от двете страни на камината му направиха силно впечатление. Истинска мъжка стая, почти спартанска, но въпреки това приятна за живеене, тъй като великолепната патина на старото дърво, излъскано и полирано, блещукаше меко в светлината на огъня и й придаваше уют. Пред високите прозорци висяха тежки кадифени завеси, а през украсените с фамилния герб стъкла проникваше бледото сияние на слънцето.
На стената до вратата висяха няколко кръстосани мечове и прастари щитове с герба на дуковете Кемъри. При други обстоятелства Робин щеше да им посвети цялото си внимание, но днес погледът му беше съсредоточен върху махагоновото писалище, до което никои не смееше да се доближава без изричното позволение на баща му.
Два сребърни свещника сякаш стояха на стража от двете страни на масивния плот, миниатюрата на майка му в сребърна рамка заемаше почетното място в средата. Гъше перо лежеше забравено върху отворената счетоводна книга, голямо мастилено петно загрозяваше акуратно подредените редици числа.
Робин разгледа пликовете със счупени печати, но писмото, което търсеше, не беше между тях. Пое си дълбоко въздух, мушна се покрай грамадния стол на баща си и се спъна в един резбован крак. Треперейки от страх и вълнение, момчето отвори средното чекмедже, същото, в което баща му бе прибрал тайнственото послание. Ето го най-после, каза си облекчено той и доволно се засмя. Протегна ръка и…
— Какво, по дяволите, търсиш тук?
Робин толкова се стресна, че политна назад и се строполи върху стола. Писмото излетя от ръката му и се приземи на пода пред писалището, далеч от обсега на ръката му.
— Франсис! — извика момчето и в гласа му прозвуча истинско облекчение. Нищо, че по-големият му брат се беше намръщил като буреносен облак.
— Ще си имаш сериозни неприятности, Робин — заговори строго Франсис, който не разбираше как малкият нахалник се е осмелил да проникне в светая светих на баща им. — Този път татко ще има всички основания да те накаже най-строго. Господи, как посмя да се ровиш в писалището му?
— Франсис! — извика сърдито Робин, но бързо понижи глас и продължи със съзаклятнически тон: — Ти не разбираш, аз…
— Много добре разбирам — прекъсна го Франсис, наведе се и вдигна писмото, паднало от ръката на братчето му. — Неутолимото ти любопитство отново те е повело по кривия път. Постъпката ти е непростима, Робин, и честно казано, аз се срамувам за теб.