— Ти отвлече дъщеря ми, Кейт — промълви ледено той. — Тя не ти е сторила нищо лошо. Аз съм твоят враг, не децата ми.
— Тя беше от семейство Доминик и ми каза коя е. Толкова красива. Толкова чиста. Токова лековерна. — Кейт се изсмя като безумна. — Тя ти беше много скъпа, нали, братовчеде? Ето, затова я отвлякох. За да те накарам да страдаш, както страдах аз. Как ли си се чувствал през всичките тези дни, а? Харесаха ли ти малките ми писъмца? Успя ли да ги разгадаеш? — попита с надежда тя. — Мисля, че постъпих умно, като ти ги изпратих.
Люсиен не я слушаше. След една от небрежно казаните думи сърцето му бе направило болезнен скок.
— „Беше“ ли, Кейт?
— Какво „беше“? — попита сърдито жената, която не беше разбрала. После изведнъж се разсмя: — О, разбирам. Искаш да знаеш дали дъщеря ти е още жива, нали? Ами… — поколеба се тя, за да удължи мъчението. — Няма да ти кажа. Всъщност, защо не? И без това новините, които ти нося, никак не са добри.
Разговорът очевидно започваше да й доставя удоволствие.
— Честно казано, драги, братовчеде, не съм съвсем сигурна, че дъщеричката ти е още между живите. Не съм готова да се обзаложа, разбираш ли? — Гласът й звучеше почти любезно. — Трябва да знаеш, че я изпратих в колониите. — От гърлото й се изтръгна злобен смях, когато чу как дукът остро си пое дъх. — Продадох скъпоценната ти дъщеря като прислужница. Сигурно вече са я взели в някой долнопробен публичен дом. Разбира се, ако е оцеляла през дългите месеци в океана, в което сериозно се съмнявам. Беше едно такова бледо, невзрачно същество. Трябва да ти кажа, че видях всичките ти наследници, Люсиен, и никак не съм очарована от тях. Даже се разтревожих за бъдещото на семейство Доминик. Милата ни баба също щеше да се разтревожи, ако ги беше видяла — установи тя с тон на загрижена леля. — Е, да се върнем отново на любимата ти дъщеричка. Може пък и да съм се излъгала, може малката да е имала повече живот в себе си, отколкото предполагах, но ти казвам съвсем открито, че не бих искала да съм на нейно място, когато пристигне в колониите. Хората разправят, че там имало само диваци. Всъщност, няма смисъл да говорим повече за Реа Клер, защото последния път, когато я видях, тя беше под въздействието на силна упойка. Нищо чудно да сме превишили дозата. Сега се сещам, че дишаше много тежко — прошепна замислено тя.
Люсиен скочи като ужилен, но жената беше нащрек.
— Остани на мястото си! — изкрещя тя и в ръката й като по магия се озова малък пистолет.
— Изненадан съм, че не си я убила, Кейт. Ти никога не си се отличавала с особено търпение, а от думите ти личи, че си я отвела чак в Лондон. Там сте я продали на някой капитан, нали? — осведоми се с нарочна небрежност дукът.
— О, няма защо да ми благодариш — отвърна развеселено Кейт. — Благодарността ти за живота на онази хлапачка би била неуместна, защото аз наистина смятах да я изхвърля от каретата при първа възможност. Обаче слугата ми, един великан с ум на дете, попречи на плановете ми. Не мога да разбера как, но той се влюби в нея и я държа в ръцете си през целия път. Каретата се друсаше като в ада, а проклетият Роко си седеше и я гледаше с обожание. И да знаеш само как ръмжеше, когато посегнех към нея. — Споменът я измъчваше и до днес. — Но той си плати за предателството. Ти знаеш, че всеки, който посмее да ми навреди, си получава заслуженото.
— Какво стана после?
— Даже когато стигнахме в Лондон, той отказа да се раздели с нея… Толкова беше досадно, повярвай ми — а и тази любопитна гостилничарка! Само че двамата с Теди — Теди е глупакът, който те простреля — бяхме измислили хитър план и аз не можех да допусна един идиот като Роко да ми се пречка на пътя. Пратих му един куршум и готово. Тогава се появи приятелят на Теди и я отнесе на кораба си. За съжаление не знам нищо за по-нататъшната й съдба. Трябва да призная, че идеята за колониите беше на Теди — промърмори горчиво Кейт, която вече мразеше дори звука на името му. — Ако го намеря, ще убия и него. Проклет да е! — изсъска тя и закри с ръце лицето си. — Но той може да почака — продължи след малко тя и отново втренчи поглед в братовчеда си. — Сега е твой ред, Люсиен. Ти ми носеше само беди. Ти разруши всичко, което Пърси и аз искахме от живота — разруши го със самото си появяване на белия свят. Само като си помисля как живеехме във Венеция и като те виждам тук, обграден от целия този лукс, иде ми да изкрещя. А какво ли щеше да каже Пърси? — запита се тихо тя и си отговори сама. — Сигурно щеше да побеснее от гняв. Знам, че се надяваше да те види надебелял и страдащ от подагра, но не е познал — заяви озлобено тя. После внезапно смени темата: — Знаеш ли какво, Люсиен? Твоят наследник Франсис ми харесва много, макар че с намесата си днес следобед осуети така грижливо обмисления ми план. Той много прилича на Пърси, не намираш ли? Не успях да видя близнаците, но чух, че били руси, също като Пърси и мен. Имаше време, когато двамата с брат ми бяхме красиви руси деца, невинни като ангелчета, нали? Колко години минаха оттогава — пошепна уморено тя. — Времето променя всичко. Искаш ли да видиш какво стана с мен, Люсиен? Сигурно те интересува, защото ти си този, на когото трябва да благодаря за обезобразяването си.