Хюстън Кърби имаше няколко месеца на разположение, за да си представя възможния изход от търсенето, и беше стигнал до неприятното заключение, че ако намереха съкровището, Данте Лейтън щеше да се изправи пред нови, непосилни дори за човек като него трудности.
Поведението на капитана не даваше поводи на моряците да се усъмнят в същинската му цел. Мрачното му лице се разведряваше твърде рядко. Само когато поглеждаше момичето, го обземаше някаква странна меланхолия, сякаш се стараеше да проникне в душата й и не можеше.
Този ден Данте Лейтън стоеше както обикновено на мостика и проследи с мрачно лице как Реа се наведе и прошепна нещо в ухото на Кони. Хихикането на момчето бе удостоено със снизходителни усмивки от страна на моряците, които ги бяха наобиколили. Всеки си намираше работа в близост до младата дама. Поне в циничните очи на Данте целият екипаж изглеждаше омагьосан от тази малка вещица. Грубите мъже се взираха като замаяни в меките виолетови очи и онова, което само преди месец беше сплотен екипаж, сега се състоеше от купчина ухилени глупаци.
Мрачният поглед на Данте Лейтън обходи насъбралите се на задната палуба мъже и спря на стълбичката, където седяха Кони Брейди и момичето и люлееха крака над водата. Недоволството му нарасна, когато Кобс и Фитсимънс се наведоха над Реа и лицата им грейнаха от радост, докато я слушаха. Даже старият морски вълк Лонгакрес я зяпаше в устата. Макдоналд, седнал върху сандък крякащи кокошки, също не беше имунизиран срещу магията. Русият му мустак потръпваше от удоволствие, докато пръстите му се движеха неуморно по парчето платно, което шиеше. Внезапно прозвуча странен смях. Данте се обърна уплашено и ядосано установи, че дори затвореният Тревълоуни се забавлява от разказа на момичето.
Търпението му и без това беше към края си, когато помириса нещо отвратително сладникаво. Обърна се и се смая от вида на Барнаби Кларк, който с блестящо белите си чорапи и риза би изглеждал много по на място в някой светски салон, отколкото на палубата на тежковъоръжената бригантина. Но като видя как Алистър Марлоу поднесе на малката грижливо обелен портокал и ръката му задържа нейната малко повече от позволеното, насъбралият се в гърдите му гняв изригна като вулкан.
— Развийте задните платна, по-бързо! Опънете ги! — изкрещя гневно той. Не беше нужно да проявява такова усърдие, защото корабът му плаваше добре и североизточните пасати пълнеха платната.
— Кафето ви, милорд. — Хюстън Кърби беше застанал зад капитана си и бдителните му очи не бяха пропуснали нищо от случилото се. Макар че се постара да говори тихо, бе възнаграден за усилията си само с отровен поглед. Данте отлично знаеше на чия страна е стюардът му и не можеше да му го прости.
Дори Ямайка се беше влюбил в момичето и постоянно се триеше в краката му. Сигурно е готов да прати през борда цялата си котешка гордост за една милувка, каза си ядно Данте, който тъкмо бе открил рижата му козина между мъжете, които се мотаеха около новата си спътница.
Данте Лейтън измери с мрачен поглед крехката фигура на Реа Клер Доминик и неволно се запита дали това наистина е същото момиче, което преди две седмици се бе промъкнало тайно на палубата на „Морския дракон“. Все още беше облечена в овехтялата кадифена рокля, която носеше и тогава, но иначе нищо не напомняше за съскащата котка с безумен поглед, която бе открила картата на съкровището.
Благодарение на съзнателните, макар и понякога изнервящи грижи на Хюстън Кърби, момичето бързо беше възстановило силите си. Лечението се състоеше в безброй купички пилешки бульон, кани топло мляко, подправено с няколко капки бренди, а по-късно, когато реши, че има подобрение, Кърби започна да я храни със специалната си яхния, която, както твърдеше екипажът, веднага се лепеше по костите.
Нощ след нощ Данте Лейтън опъваше един хамак между двете греди и наблюдаваше с полузатворени очи трескавото момиче, което се мяташе в леглото му. Тя занимаваше неотстъпно мислите му, защото беше и си оставаше загадка. Нищо, че се беше нарекла лейди Реа Клер Доминик.
За останалите членове на екипажа, включително Алистър Марлоу и Хюстън Кърби, които би трябвало да са малко по-добре осведомени, момичето беше жертва на престъпление. Коравите мъже повярваха безусловно в историята й, а когато ги погледнеше с невинните си виолетови очи, напълно забравяха да задават неудобни въпроси и да подлагат на съмнение думите й.
От друга страна, Данте беше жертва на собствената си тайнственост. Нима можеше да разкаже на хората си, че подозира момичето, защото го е заварил пред картата на съкровището? Сигурно щяха да се засмеят и да го попитат защо се е разтревожил толкова, след като всички знаеха, че картата няма никаква стойност.