В първия момент тя си бе помислила, че този човек е луд. Защо вършеше това, след като не беше негова работа? Но докато го наблюдаваше, направи изненадващото откритие, че Данте Лейтън се забавлява. Да, дори се усмихваше, докато се опитваше да запази равновесие върху люлеещите се въжета. Когато слезе, проправяйки си умело път сред плющящите платна, Реа видя, че очите му са блеснали от вълнение. Беше приел предизвикателството и бе излязъл победител, но въпреки това не намираше покой и търсеше нови, още по-опасни изпитания за смелостта и сръчността си.
Данте Лейтън беше мъж, който ковеше сам съдбата си и се възправяше срещу риска с царствено безсрамие. Беше готов на всичко, за да постите целта, която сам си беше поставил. Реа имаше чувството, че когато се качва на мачтите, капитанът е готов да се пребори дори с небесните сили.
Младата жена затвори очи и остави мислите си да се носят без посока с приспиващото люлеене на морските вълни. Колкото повече наблюдаваше Данте Лейтън, толкова по-силно ставаше впечатлението, че нещо в него й е много близко. Имаше странното усещане, че вече е виждала това лице, че го познава от най-ранно детство, но чак сега, докато лежеше и размишляваше, изведнъж се сети защо капитанът на „Морския дракон“ я привлича с такава сила.
Още като дете обичаше да стои в дългата галерия на Кемъри и да се взира замечтано в портрета на един от предните си, живял по времето на Елизабет I и натрупал богатство с пиратски и корсарски набези. Приликата между двамата мъже не беше свързана с външния им вид. Прадядо й беше много по-тъмен, докато очите на Данте Лейтън бяха бледи и кристално ясни. Но това нямаше значение. Предизвикателният поглед ги правеше братя по съдба, сродни души. И макар че нейният роднина беше живял преди две столетия, сега Данте Лейтън вършеше точно онова, което някога беше вършил той.
И двамата бяха дръзки авантюристи, които търсеха опасността и предизвикваха съдбата и враговете си. Силата им беше във внезапното нападение. Бяха готови да влязат дори в огъня на ада, ако това ги доближаваше до целта им.
Реа се усмихна и усети невероятно облекчение. Най-после започваше да разбира какво става в сърцето й. Години наред беше изпитвала магическата привлекателна сила на портрета в Кемъри. Беше се влюбила в своя прадядо и сега беше пренесла това чувство — детинско и глупаво — върху един човек от плът и кръв само защото приличаше на портрета. Аз не съм влюбена в Данте Лейтън, каза си решително тя, обичам само спомена за един човек от друго столетие.
Тя изтри сълзите си и се засмя с глас. От раменете й падна тежък товар. Най-после бе успяла да се освободи от дяволската магия на Данте Лейтън.
Тя почувства нещо меко да се трие в бузата й и скочи.
— О, Ямайка — прошепна облекчено тя и с изненада забеляза, че вратата е отворена. Ямайка знаеше как да си открадне парче месо от камбуза или някоя вкусна хапка от чинията, когато никой не го гледаше, но още не се беше научил да отваря вратите на каютите.
В този миг на вратата се появи Кони Брейди и когато видя зачервените й очи, лицето му помрачил.
— Плакали сте, милейди, нали? — попита обвинително ой. — Защо? — Момчето не можеше да разбере как някой може да бъде нещастен на борда на „Морския дракон“.
— Тъгувам за дома — обясни просто Реа. — Ти никога ли не плачеш за родния си дом, Кони?
— Не — отговори честно момчето, много изненадано от въпроса.
— А аз си мислех, че семейството ти липсва. Сигурна съм, че родителите ти се тревожат много, когато си в открито море — рече Реа, която нямаше представа за съдбата на Кони.
— Мама умря, преди да навърша пет, а татко беше моряк. Излезе в открито море и вече не се върна. Сигурно ми е в кръвта.
— Къде си роден, Кони? — попита съчувствено Реа и си помисли, че това момче е преживяло много повече от брат й Робин.
— В Бристол, но татко беше пади.
— Какво е това?
— Ирландец, милейди. Веднъж слязъл от кораба, запознал се с мама, но вдигнал котва още преди да се родя аз. Така и не чухме нищо за него.