— О! — прошепна почтително Соумс Фитсимънс, извъртя очи към тавана и скръсти ръце като за молитва. — Вярно било. Знаех си аз, че един ден молитвите ми ще бъдат чути.
— Кое е вярно? — попита любопитно Алистър Марлоу, зает да наблюдава лицата на мъжете.
— Че има нереиди. Честно казано, историята за морските нимфи винаги ми е харесвала, но нямах представа каква смъртоносна магия излъчват тази същества. Сърцето ми направи огромен скок при вида ви, милейди — заяви тържествено Соумс, притисна ръка до гърдите си, прекоси кабината и се поклони дълбоко пред нея, преди да поднесе ръката й към устните си.
Когато се изправи, откри пъстрите панделки в косата й и шумно въздъхна.
— Вие сте истинска лейди, мила, щом се възползвахте от подаръка на един беден ирландец. Само да можех да изразя с думи какво чувства един мъж, когато види, че носят панделките му, то е…
— Абсолютно сигурно е, че ще се опитате да й обясните, мистър Фитсимънс — отбеляза Алистър и имитацията на красноречивия ирландец беше изключително сполучлива. Целта на упражнението обаче беше да спре потока на речта му, преди и без това изчервилата се лейди Реа Клер да се обърка напълно.
— Сърцето ми се стопли, да — продължи невъзмутимо Соумс Фитсимънс и черните му очи засвяткаха от удоволствие. Още по-силно вълнение го обзе, когато видя едно специално парче кожа точно върху бедрото на младата лейди. — О, това вече е прекалено много, дори за моята ирландска душа. Да знам, че парче от любимия ми панталон докосва една толкова красива и мека кожа като вашата, милейди.
— Май ще бъде най-добре да се качите на палубата и да вземете малко чист въздух, мистър Фитсимънс — предложи спокойно Данте Лейтън и пристъпи напред, без да сваля очи от Реа. — Вероятно сте пил повече вино, отколкото обикновено, и то ви се е качило в главата.
— О, капитане, вие сте много твърд мъж. Не разбирате ли, че при вида на тази красавица келтската ми кръв просто закипя? Затова и си позволих да се изкажа — отговори непоправимият ирландец и изгледа с тъга парчето кожа. — Освен това мисля — прибави без разкаяние той, — че познавам дантелата, която краси деколтето на младата дама, и съм почти уверен, че вие също се отдавате на мечтания, капитане.
— Мисля, че е най-добре да предложите чаша мадейра на лейди Реа Клер — намеси се Алистър. Необмислените думи на ирландеца бяха като надвиснал меч над главата му. Какъв лош късмет, каза си недоволно Алистър, защото на борда нямаше друг моряк, толкова предан на капитана си като Соумс Фитсимънс Този път обаче беше отишъл твърде далеч. Обичайно капитанът отговаряше на остротите му по същия начин — разбира се, приятелски, тъй като всеки се възхищаваше на другия.
Соумс Фитсимънс веднага усети растящото недоволство на Данте Лейтън и мъдро се оттегли настрана, за да налее мадейра за младата лейди. Умните му очи не се отделяха от лицето на капитана. Всеки на борда знаеше, че Данте Лейтън има трудности с младата дама. Хюстън Кърби не беше единственият, който предполагаше, че между двамата има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и някои от моряците вече се обзалагаха колко време ще мине, докато капитанът я прелъсти.
Точно там беше проблемът, и то не само за Данте Лейтън и лейди Реа Клер, но и за целия екипаж: бяха се казали много лоши думи, беше се стигнало дори до сбиване, докато се водеше разговор за честта на младата лейди. Все пак тя не беше проститутка или дама със съмнителна слава в обществото.
Положението наистина беше трудно, защото екипажът гореше от желание капитанът да се обвърже по-тясно с младата лейди. Ала всички се тревожеха за обстоятелствата, при които можеше да се осъществи едно такова свързване. Според моряците капитанът не можеше да си намери по-добра съпруга, а младата дама — по-великолепен съпруг. Да, щеше да бъде прекрасно да разлюлеят сватбените камбани, но тъй като Антигуа вече се виждаше, а лейди Реа Клер гореше от желание да се върне в Англия и капитанът се разхождаше като тигър в клетка, не беше много ясно какво ще стане. Ако наистина искаше да я направи своя жена, капитанът не биваше да губи повече време. Всички виждаха как я гледаше, следователно изпитваше нещо към нея. При тази мисъл Соумс Фитсимънс въздъхна, отчасти от завист, отчасти от тревога.
— Честно казано, мистър Фитсимънс, тъкмо си мислех какъв добър вкус има лейди Реа — рече небрежно Данте Лейтън.
— Така е, капитане — съгласи се ухилено първият подофицер и поднесе мадейрата на Реа. Слава Богу, капитанът беше подминал с мълчание недискретността му.