Кърби, който беше забелязал размяната на погледи, изпрати Кони Брейди в камбуза да донесе месото. Най-умното беше да им намери някакво занимание за следващите часове и най-доброто за тази цел беше готварското му изкуство. Може би тревогите му бяха ненужни, защото какво толкова можеше да се случи по време на една вечеря, на която присъстваха още двама души? За щастие на душевния му мир, той нямаше представа в какво опасно настроение се намира лейди Реа Клер и щеше да бъде ужасен, ако беше разбрал какво замисля тя. Дори човек, който познаваше съвсем бегло Данте Лейтън, не би се опитал да го примами в капан или да го подиграе.
Ала така, както стояха нещата, Алистър Марлоу и Соумс Фитсимънс скоро осъзнаха, че са принудителни участници в игра, чиито правила не познават. През повечето време Алистър мълчеше смутено и наблюдаваше как Реа флиртува със Соумс. Имаше усещането, че е безпомощен зрител на жестоко състезание. Напрежението на масата беше съвсем ясно доловимо. Данте Лейтън обаче познаваше съвсем точно правилата на играта и дори измисляше свои собствени. Алистър следеше с нарастваща паника как капитанът непрекъснато пълни чашата на младата лейди.
Той не беше сигурен, че девойката е прозряла хитростта на Данте Лейтън, защото цялото й внимание беше съсредоточено върху разказа на Соумс Фитсимънс за джуджето, което срещнал веднъж. Тя познаваше келтските легенди и поиска да узнае дали дребното старче го е отвело при скритото си богатство.
— О, разбира се, момичето ми — отговори гордо ирландецът. Галската гальовна думичка излезе без усилия от устните му. Искрящият поглед не се откъсваше от меките виолетови очи. — Нали тази вечер седя редом с най-голямото съкровище в света, без да изключвам Иърин, ирландската красавица. Нейните плитки са по-златни от всеки пълен с дублони сандък — завърши тихо той. Реа сведе глава настрани, за да го разбере по-добре, и една от украсените с панделки плитки докосна леко бузата му. През цялото време обаче очите й бяха втренчени в гордата фигура на капитана, който седеше мълчаливо насреща й.
Със скована усмивка на чувствените си устни, Данте Лейтън наблюдаваше златната красавица насреща си и Алистър не се изненада особено, когато видя как пръстите на капитана стискат с все сита крехката кристална чаша.
— О, сандък с дублони — повтори Реа и подпря брадичката си с ръка. — Това звучи много вълнуващо, не намирате ли и вие, Алистър? — Огромните виолетови очи му се усмихнаха предизвикателно. Алистър се почувства още по-неудобно под ревнивия поглед на капитана.
— Може да се каже и така, но едно такова съкровище трябва първо да бъде открито — отвърна спокойно той, разумен и практичен както винаги. — А това се случва рядко, както всички знаем — продължи той и се зарадва, че има готов отговор на неудобната й забележка. Все още не беше разбрал каква игра играе лейди Реа.
— Налага се да ви възразя, Алистър — отговори сладко Реа. — Имам един роднина, който е потопил испански галеон и е прибрал златото, намерено на борда. — Тя пое дълбоко въздух и се огледа с искрящи очи. — Виждала съм и една друга карта на потънало съкровище, знам дори точното разположение на кръстчето, което отбелязва местонахождението му. Всеки, който я намери, ще бъде отведен до сандък, пълен със злато и скъпоценности…
— Велики Боже! — прекъсна я Алистър, защото ръката му беше закачила една от чашите с вино и съдържанието й се изля на масата. Викът му беше толкова неочакван, че всички скочиха на крака. — Много съжалявам. Понякога съм малко недодялан — извини се учтиво той и хвърли бърз поглед към капитана си, докато напразно се опитваше да попие виното със салфетката си. — Надявам се, че не съм ви опръскал, лейди Реа — промълви загрижено той и направи място на мърморещия Кърби, макар че стюардът едва се движеше. Беше се вцепенил като статуя на пода, когато чу тихия глас на лейди Реа да разкрива грижливо укриваната тайна.
— Не, не, разбира се, че не — отговори с усмивка Реа, без да подозира какво всъщност е причинила с бъбривостта си.
— Ако бях направил петно на полата ви, екипажът сигурно щеше да ме обеси. Трябваше първо да им дам възможност да ви разгледат — пошегува се Алистър, повярвал, че е успял да предотврати опасността. Толкова по-голям беше ужасът му, когато в стаята отекна мутиращият момчешки глас на Кони Брейди.