Сабрина Кемъри погледна най-голямото си дете. Реа Клер, и за кой ли път се запита дали дъщеря й наистина е навършила седемнадесет години. Каква ми е красавица, каза си дукесата, изпълнена с гордост от първородното си дете. Понякога младата хубавица проявяваше упорство и капризничеше, но този порок се омекотяваше от невероятната й доброта и способност да съчувства на чуждите болки, качества, които понякога изпълваха сърцето на дукесата с тревога. Реа беше склонна да се ръководи единствено от сърцето си и да забравя разума. Колко пъти, каза си с въздишка дукесата, дъщеря ми е носила в къщи ранена птичка или улична котка, за да ги настани в дома си и да се грижи за тях. Дали чувствата й към граф Рендейл се различаваха от милосърдието й към бездомните котки и кучета? — продължи да размишлява Сабрина. Хранеше силното подозрение, че младият джентълмен събужда в нежното сърце на дъщеря й само съчувствие.
Херцогинята се усмихна, учудена от собствените си мисли. А сякаш беше вчера, когато тя самата дойде в Кемъри като млада булка. Не беше много по-възрастна от Реа Клер, когато видя за първи път голямата къща. Все още помнеше паниката, която я бе обзела при вида й. Каретата, която я отнесе далеч от собствения й дом и привичната обстановка, бе пристигнала твърде бързо пред господарската къща, която тогава й се стори твърде негостоприемна. Но все едно с неохота или не, тя бе станала дукеса и господарка на Кемъри.
Ако в онзи миг на несигурност и страх знаеше какво точно я очаква зад тези медноцветни стени, тя сигурно щеше да скочи от каретата и да избяга. Нищо в предишния й живот не я беше подготвило за отговорностите, които трябваше да носи една дукеса Кемъри. Не беше подготвена и за армията прислужници, които я поздравиха с добре дошла — с голяма доза недоверие, както помнеше и до днес. Разбира се, тогава тя не ги познаваше, не я познаваха и те. И можеше да разбере съмненията им спрямо тази нова господарка, която изглеждаше по-скоро като малко момиченце, което още си играе с кукли.
Когато погледът й обходи дългата редица нелюбезни лица, Сабрина затаи дъх и треперещото й сърце се изпълни със страх и ужас. Припомни си как й представиха внушаващия страхопочитание иконом, припомни си и облекчението, което изпита, когато погледна в мекото му лице, което се различаваше твърде много от гневната физиономия на главната камериерка, която признаваше една-единствена господарка, а именно дукесата — вдовица. За съжаление бившата камериерка подцени младата си господарка, каза си с доволна усмивка Сабрина. Без да се бави, тя бе изхвърлила старата досадница заедно с писмо до дукесата — вдовица, в което пишеше, че новата господарка няма нужда от услугите на камериерката. Това беше недвусмислено предупреждение към всички недоволници и от този ден нататък те живееха в постоянен страх, защото бяха проумели, че новата господарка не е онова сплашено малко момиче, за което я бяха сметнали. Сабрина вече можеше да разчита на лоялността на персонала, а много скоро и на искрената им обич. Никой не пророни и сълза за уволнената камериерка, защото всички я мразеха. Истеричната и капризна служителка съобщаваше на господарката си за всяка най-дребна простъпка, за всяка непредпазлива дума и държеше другите в постоянно напрежение. След като отровната змия се махна от къщата, прислужниците отново започнаха да посвещават вниманието си на работата, за която ги бяха назначили и която по времето на старата дукеса беше изцяло занемарена.
Дукесата помнеше добре колко много усилия й струваше да върне блясъка на старата къща. Като се започне с неуморимия Мейсън, които педантично следеше всяка сребърна лъжичка да е излъскана до блясък и всяка бутилка вино да е избърсана от праха, и се стигне до новата икономка, която лично проверяваше дали всяко легло е проветрено и застлано с чисти, парфюмирани чаршафи, и до готвачката, която изхвърли всичко от кухнята и изчисти всяко ъгълче и която караше кухненските слугинчета да работят, докато паднат от изтощение. Не биваше да забравя и втория иконом, помощничката на икономката и всички слуги, слугини, ратаи, майстори, секретари, както и главния градинар с многобройните му помощници — всички заедно трябваше да се трудят усилено, за да създадат хармоничната атмосфера, която сега цареше в Кемъри. Те превърнаха голямата къща в онова, което беше днес, а тя наистина беше голяма къща.
Имаше две крила с покоите на дука и дукесата, семейни помещения и отделно крило за гости — най-разнообразни жилищни помещения, трапезарии, салони, спални, гардеробни и кабинети, постоянно нарастващата библиотека и голямата бална зала, музикалната стая и дългата галерия. За кухнята, помещенията за прислугата и безброй други стаи се минаваше през задни стълби, които бяха толкова много, че никой не ги познаваше всичките. В постройките наоколо се намираха оборите, оранжериите за цветя и зеленчуци, които се поддържаха така добре, както и откритите градини, розариумът, лехите с подправките и обширният парк.