— Боя се, че е невъзможно — отговори кратко Данте и Реа разбра, че го е обидила.
— Съжалявам, не исках да поставя под въпрос уменията на Кърби, но толкова ме е страх за Кони — прошепна потиснато Реа.
— Невъзможно е да повикаме лекар — повтори Данте, поколеба се и погледът му се устреми към широките прозорци на каютата. — И то е, защото напуснахме Антигуа. Вече сме в открито море, мила — обясни меко той.
Реа се изтръгна от прегръдката му и изтича до прозореца. Пред погледа й се разкри безкрайният океан. Дъхът й спря, когато осъзна, че вече няма надежда да избяга от „Морския дракон“ и неговия капитан. Усети мекото полюляване на кораба, чу плющенето на платната, издути от южния вятър. „Морският дракон“ беше насочил бушприта си към следващата цел.
Девета глава
Щастието се усмихва на смелите.
„Морският дракон“ навлезе в теснините на Флорида, после течението Гълфстрийм и постоянните ветрове го пренесоха бързо през коварния канал, където дебнеха незабележими за наблюдателя пясъчни плитчини и от всички страни се надигаха внезапни бури. Лековерните моряци често се натъкваха на потънали коралови рифове, с ръбове, остри като ножове, които изобилстваха в тези води.
Този път обаче щастието беше на страната на гордия екипаж на „Морския дракон“. Вече бяха заобиколили без произшествия групата разпръснати островчета, обрасли с палми и борове, бяха минали и през плитчините, които обграждаха южния край на полуостров Флорида. Минаха с издути платна покрай белите, девствени плажове и дълбоките, коварни блата, заградени с магнолиеви дървета.
Ако екипажът имаше съмнения в душевното състояние на своя капитан, който беше позволил на кораба да влезе почти без никакъв товар в коварните теснини на Флорида — място, което всички разумни моряци предпочитаха да избягват, — то скоро се появиха всички основания за предположението, че Данте Лейтън напълно си е изгубил ума. Това стана, когато капитанът даде заповед да хвърлят котва в един заспал залив, чиито единствени видими обитатели — ято розови фламинги — веднага се издигнаха с крясъци във въздуха и протегнаха дългите си шии към откритото море.
С изключение на Хюстън Кърби, който и без това не беше съвсем нормален, и Алистър Марлоу, който проявяваше необичайна сдържаност, екипажът на „Морския дракон“ беше твърдо решен да постави капитана си под арест, ако продължи с лудостите си. И именно в този момент Данте Лейтън извади картата на съкровището. Моряците отдавна знаеха, че тази карта е негодна за нищо. А и мястото, отбелязано на нея, изобщо не беше тук. Предполагаемото място на потъналия галеон беше в един залив на Бахамските острови и точно там беше кръстчето на картата, която всички бяха имали възможност да разгледат. Мъжете мърмореха неспокойно и се побутваха скрито, но все пак се вслушваха в думите на капитана си, макар да бяха наясно, че той не е съвсем с ума си. Единственият, който не промълви нито дума, беше старият Лонгакрес. Той седеше на палубата и продължаваше да дялка невъзмутимо парче дърво. С всяка дума на капитана усмивката му ставаше все по-широка, сякаш отдавна беше чакал този ден.
Постепенно мъжете проумяха какво иска да им каже капитанът и след първоначалното разочарование, че Данте Лейтън не им е доверил номера с двете карти, екипажът бе обзет от радостна възбуда. Думите на капитана събудиха в душите на суровите моряци старите мечти за по-добър живот.
Реа Клер Доминик засенчи очите си с ръка и устреми поглед към сребърната повърхност на лагуната. На югоизток беше голямото море, а пред хоризонта се събираха сиво-сини буреносни облаци, които с всяка минута ставаха по-мрачни и заплашителни. Но това нямаше значение. „Морският дракон“ беше хвърлил котва в защитен от всички страни залив и бурята нямаше да му причини вреда. За съжаление тя щеше да забави търсенето на потъналия галеон, а Реа не знаеше как нетърпеливите моряци ще преживеят още един безрезултатен ден — защото досега не бяха намерили нищо, което да ги насочи към дългоочакваното съкровище.
Реа зарови ръце в топлия пясък под главата си и отново си припомни дългата върволица от събития след онзи съдбоносен ден в пристанището на Чарлзтаун, когато беше имала неблагоразумието да се промъкне на борда на „Морския дракон“. Едва сега разбираше защо Данте Лейтън реагира толкова невъздържано. Трябваше да защити бъдещето на хората си, на верния си екипаж. Тя бе успяла да изтръгне някои сведения от не особено мълчаливия Хюстън Кърби — както например за една известна дама от Чарлзтаун, която подло измамила капитана, — и така стигна до извода, че Данте Лейтън е реагирал на цяла поредица от обстоятелства и тя е имала лошия късмет да се изпречи на пътя му в най-неподходящия момент.