— Смееха се, значи! Точно това ми създава грижи. Предполагам, че Робин се е смял много повече от другите — отбеляза дукът и искрите в златистокафявите му очи не предвещаваха нищо добро за малкия му син.
— И какво лошо има в това? — попита с усмивка Сабрина. — Защо точно Робин събужда неодобрението ти?
— Синът ти заслужава солидна порция пердах.
— Защо, за Бога? — попита несигурно дукесата, която знаеше много добре на какво е способен любимецът й.
— Защото е подтикнал Рендейл да направи принудителна баня в езерцето — съобщи мрачно дукът и седна до нея. — Онова проклето пони е блъснало графа и той се е намокрил до кости — продължи той и търпеливо изчака смехът й да затихне. — Мога да си представя, че и трите ти деца са се забавлявали от сърце от случилото се. Предполагам обаче, че Робин много скоро ще престане да се смее, защото дадох нареждане да го отведат в кабинета ми.
— Не бъди твърде строг с бедното момче, Люсиен — пошепна тихо Сабрина и погледна умолително съпруга си. Синът й заслужаваше поне малко милост. Стройните й пръсти помилваха успокоително ръката му.
— Кога съм ти отказвал нещо, Рина? — попита със снизходителна усмивка дукът и очите му се спряха върху полуотворената й уста.
— О, много често — усмихна се дяволито тя. — Понякога се държиш като истински тиран. Само да знаеш колко пъти съм изпитвала отчаяние, че не мога да ти изтръгна поне една усмивка.
— Лъжкиня — промълви дукът и се усмихна предизвикателно. — Побиват ме тръпки при мисълта какво ли щеше да стане с мен, ако онази нощ не се беше втурнала като вихър в стаята ми — продължи меко той и отмахна от лицето й един непокорен кичур. После притисна устни в косата й, благодарен, че жена му упорито отказваше да се подчинява на модата и никога не скриваше великолепната си гарвановочерна коса под дебел пласт бяла пудра. — Помниш ли онази нощ, сладката ми?
— Дали я помня? — прошепна дукесата със същата хлапашка усмивка, която озаряваше и лицето на сина й Робин. — Как бих могла да я забравя? Та ти едва не ме уби!
— Ох, слава Богу, че не го направих. Дължа ти вечна благодарност, любов моя. Макар че, като си помисля сега — продължи с иронична усмивка той, — ти ме въртеше на малкото си пръстче. А сега си седиш тук и най-нахално се подиграваш на фехтоваческите ми умения. Не си справедлива, любов моя, никак не си справедлива.
Сабрина се усмихна предизвикателно и дукът се възхити от нежната трапчинка на бузата й също както тогава, когато я бе видял за първи път. Днес жена му беше много по-красива, ако това изобщо беше възможно, отколкото когато я бе направил своя съпруга. В лицето на Сабрина той бе открил любовта и щастието, което беше търсил цял живот и което бе преживял едва след съдбоносната си среща с това малко чернокосо дяволче. А след като веднъж успя да я улови в мрежите си, тържествено се закле никога вече да не я пусне. Сабрина беше неговият живот. Това беше толкова просто.
Дукесата се изчерви леко под изпълнения му с любов поглед, но не се извърна и посрещна открито посланието в очите му. Устните им се сляха в нежна целувка. Точно в този момент вратата се отвори. Влезе слуга в ливрея.
— Лейди Сара Рейнтън, Ваша светлост — обяви гръмогласно той и отстъпи настрана, давайки път на млада, красива жена, която едва не се препъна от уплаха, забелязала влюбената двойка на дивана.
— О, скъпа Сара, влез, влез! — извика дукесата, надигна се и й махна с ръка.
— Съжалявам, не исках да ви попреча, Ваша светлост — заекна нервно лейди Сара, която се боеше от дукесата, макар че й беше зълва. — Аз… нямах представа, че Негова светлост също е тук — прибави още по-тихо тя. Дук Кемъри я плашеше още повече. Белязаната буза му придаваше нещо страховито и винаги щом го видеше, коленете й се разтреперваха. Без съмнение, той беше много красив мъж и годините се бяха отнесли благосклонно към него. Нито килограм излишна тлъстина не забавяше крачките му или опъваше жилетката му. Беше висок и строен, само белегът го загрозяваше, но въпреки това от цялата му фигура се излъчваше властна чувственост, която една щастливо омъжена жена и бъдеща майка като нея не можеше да не усети. Лейди Сара често се питаше какво ли е било преди двадесет години, когато е бил млад и буен. Въпреки щастието и задоволството, което изпитваше от брака си със Сабрина, по лицето му все още личаха следи от предишното цинично отегчение. Е, може би това беше само от белега. Въпреки това лейди Сара не можеше да не се запита как ли дукесата е успяла да го укроти.