Младата жена погледна зълва си и си каза, че само красотата й е достатъчна да завладее сърцето на всеки мъж. Никой не би повярвал, че има пред себе си майка на пет деца, защото фигурата й беше като на младо момиче, а тънката й талия можеше да се мери с най-известните лондонски красавици. Годините бяха направили красотата на дукесата по-зряла, а вътрешната топлина и пълното семейно щастие бяха изписани на лицето й. Това не бяха неща, които се създават с изкуствени средства.
Все пак лейди Сара успя да се овладее. Тя понечи да направи реверанс, но дукесата я улови с малката си, но твърда ръка и я принуди да се изправи.
— Чуй ме, Сара — заговори предупредително тя и очите й засвяткаха, — заявявам ти, че повече няма да търпя тези прояви на подчинено положение. Ти си съпруга на обичания ми брат, следователно си моя зълва и принадлежиш към семейството ми. А семейството ме нарича Сабрина. Ясно ли се изразих? — попита властно тя, както подобаваше на ранга й.
— Най-добре е да изпълниш желанието й, Сара — отбеляза небрежно дукът. — Аз още преди много години се научих никога да не й противореча.
— Просто ме заобикаляш, това е. Не си мисли, че не съм разгадала методите ти, любов моя — отвърна с кокетна усмивка дукесата и мъжът й доволно се ухили.
Лейди Сара погледна единия, после другия, учудена от размяната на тези шеги, и внезапно разбра, че ще бъде много щастлива, ако бракът й се развие дори наполовина толкова добре, колкото този на дука и дукесата.
— А сега седни, ако обичаш — заповяда Сабрина и усмивката й омекоти властните думи. — Тежко ми, ако Ричард загуби наследника си по моя вина. Как се чувстваш днес? Добре? Надявам се, че не ти се повдига? Какво ще кажеш за чаша чай? — попита учтиво тя. Неволната забележка за състоянието на лейди Сара накара младата жена да се изчерви до корена на косите, още повече, че току-що беше срещнала случайно погледа на дука.
— О, не се тревожи за Люсиен — засмя се Сабрина, забелязала колко неловко се чувства снаха й. — Той е играл достатъчно често ролята на бъдещ баща и знае какво трябва да изтърпят жените. — Тя го погледна с обич, защото двамата имаха един особено скъп общ спомен. — Люсиен помогна на Франсис да се яви на бял свят, следователно знае много по-добре от повечето мъже какво означава да родиш дете. В младостта си бях много упорита — обясни тя и хвърли унищожителен поглед към мъжа си, който мърмореше нещо под нос. — Очаквах Франсис след повече от месец. Бяхме на гости при сестра ми и по обратния път, насред една ужасна буря, той реши да се присъедини към нас — заразказва тя и очите й засвяткаха при спомена за преживяното. — Не знам кой от присъстващите остана по-изненадан — засмя се тя. — Дали Франсис или Люсиен, дали аз, или пък бедният кочияш, който изведнъж чу сърдития крясък на бебето. Боя се, че горкият Ричард се уплаши да не умра.
Сара я зяпна изненадано.
— И Ричард ли е бил с вас? — попита тихо тя. Очевидно зад интелектуалната фасада на мъжа й се криеше много повече от онова, което се беше появило досега. — Знаех, че след сватбата ти е живял с теб в Кемъри, защото родителите ви са починали — продължи Сара. Вече й беше ясно колко тясна е връзката между Ричард и сестра му, както и тази между Ричард и дука.
— Майка ни почина само няколко дни след раждането на Ричард. Живяхме много години в Шотландия. Отгледа ни бащата на мама. Собственият ни баща изобщо не се интересуваше от нас. Когато дядо умря, дойдохме в Англия и заживяхме във Верик Хаус. Всъщност, това е родният ни дом. Когато се омъжих за Люсиен, взех Ричард със себе си. Не съм много сигурна, че съпругът ми очакваше точно това — отбеляза дукесата с усмивка, разбираема само за мъжа й.
— Не бих посмял да се възпротивя — заяви твърдо дукът, — особено след като именно Ричард успя да ни помири с дипломатичността си. Трябва да знаеш, Сара, че в миналото имахме някои разногласия. А преди много, много години имаше време, когато почти бях повярвал, че съм загубил Сабрина — довери й се той. — Семейство Верик са независими и твърде упорити хора. Даже са малко ексцентрични, но нито веднъж не съжалих, че си взех за съпруга една от тях.
Сара се почувства поласкана, че името й се изплъзна така естествено от устните на дука. Това й даваше чувството, че е добре дошла в Кемъри. Знаеше, че това е от голямо значение за брака й, защото тук беше домът на Ричард и той обичаше дука и дукесата повече от всичко. Най-голямото й желание беше семейството да я приеме като своя и много се страхуваше, че това няма да стане. Тя беше дъщеря на офицер, останал съвсем без средства и загинал геройски в една битка. Последното му желание беше командирът му, генерал Терънс Флетчър, зет на дукеса Кемъри, да стане настойник на единственото му дете.