След смъртта на баща си Сара Парджетър заживя в Грийн Уилоус, имението на сър Терънс и лейди Мери и именно там се запозна с Ричард Верик, маркиз Рейнтън, малкия брат на лейди Мери и дукесата. С гъстите си червени коси той приличаше повече на лейди Мери и почти никак на тъмнокосата дукеса, а приликата се подсилваше още повече от очилата в златни рамки и спокойното му излъчване. Двамата с лейди Мери си приличаха и по характер — освен когато Ричард Верик не беше разтърсен от гняв или страст, което не се случваше често. Тогава той заприличваше на дукесата и очите му заблестяваха също като нейните.
Лейди Сара Рейнтън се огледа в елегантния частен салон на семейство Доминик и отбеляза богато украсения таван, синьо-златните тапети и великолепните рамки на картините, тапицираните с коприна дивани, кристалните полилеи и тежките завеси на прозорците. Нямаше как да не ги сравни с овехтелите помещения, в които беше отсядала с баща си при пътуванията на континента. Двамата живееха от ден за ден, благосъстоянието им зависеше от печалбите или загубите на игралната маса. Баща й опитваше щастието си във всеки игрален салон от Лондон до Виена и Париж. Сара не можеше дори и да мечтае, че един ден ще пие чай с дук и дукеса, да не говорим, че самата тя ще носи титлата маркиза.
Младата девойка отдавна беше погребала надеждата за добър брак, освен това съзнаваше, че не е някоя зашеметяваща красавица с простата си кестенява коса и продълговати кафяви очи. Единствената й зестра бяха задушаващите дългове на бащата — завещани й след смъртта му. Той не беше особено добър и грижовен баща, но я обичаше и се стараеше да й даде най-доброто, на което беше способен. Нека почива в мир, каза си Сара, спокоен, че дъщеря му е имала добър късмет, дори много по-добър, отколкото се беше надявал бащата, защото бракът й беше сключен по любов.
— Къде е Ричард? — попита дукесата и позвъни за иконома. — Обеща да бъде тук за чая. Не! — заповяда внезапно тя и вдигна стройната си, обсипана с пръстени ръка, преди Сара да е успяла да отговори.
— Не ми казвай нищо. Сигурна съм, че е в библиотеката.
Сара кимна изненадано.
— Откъде знаеш?
— А къде другаде би могъл да бъде? Кълне се, че идва тук само за да ме види, но аз много добре знам, че го прави най-вече защото библиотеката на Люсиен непрестанно се разраства. Откакто беше за последен път тук, наредихме да поставят нови лавици, затова няма да се изненадам, ако не го видим нито веднъж през следващите няколко дни, този неблагодарен негодник — заключи подчертано високо дукесата, защото в този миг вратата се отвори и в салона влезе висок, тънък млад мъж с дяволито святкащи очи.
— Не мога да проумея как все още я търпиш — оплака се Ричард, който, разбира се, беше чул последната забележка на сестра си. — Скъпата ми сестрица не престава да ме упреква — при това пред жена ми — оплака се жално той, хвърли бърз поглед към Сабрина и целуна зачервената буза на жена си. — Мога да се закълна, че с възрастта езикът й е станал още по-остър. А аз си мислех, че застаряващите хора омекват.
Като видя, че сестра му е готова с поредната язвителна забележка, Ричард успокоително разпери ръце.
— Мир? — попита с умолителен поглед той и целуна дукесата по бузата. После се разположи на дивана срещу жена си. — Май ще трябва да се примиря, че властната ми Сабрина още веднъж постигна целта си. Вече не разбирам как така успях да се оженя за жена си без съдействието на Ваша светлост.
— Наистина ли мислиш, че си го направил? — попита дукът и очите с надвиснали над тях тежки черни вежди измериха развеселено крехката фигура на жена му. — Ако си спомням добре, Сабрина пишеше всеки ден на Мери, докато ти беше в Грийн Уилоус — усмихна се той. Изненадата на жена му го възнагради за усилието. — А сега ви моля да ме извините, защото имам да уредя един малък проблем — прибави той. — Не се тревожи, скъпа, няма да накажа много сурово Робин. Пък и как бих могъл, след като синът ти се е метнал изцяло на теб?
Дукесата изпита истинско облекчение. Понякога Люсиен беше много строг баща.
— Той ще се укроти, Люсиен. Направил го е от вълнение. Нали знаеш, че утре ще пристигнат Мери и децата, и тогава Робин ще има много приятели, с които да си играе — отговори Сабрина, опитвайки се да успокои скептичния си съпруг.
— Точно затова ще поговоря с него — отговори дукът, разтърси глава и се запъти към вратата. Тъкмо когато стигна до прага, вратата се отвори и в салона влязоха Реа Клер и Франсис, следвани от прислужник, понесъл тежка табла за чай.