— Бедният Рендейл. От утре Робин ще си има съучастници и графът изобщо няма да може да се спаси от лудориите му — предрече дукът, спря за малко на вратата и хвърли строг поглед към сина и дъщеря си. — Разчитам, че ще държите под око брат си, и ви предупреждавам, че ако възникнат неприятности, вас ще държа отговорни — отбеляза строго той и излезе от стаята, следван от протестите на двамата.
— Татко! Това не беше честно! — извика след него Франсис. — Ако знае, че ни е възложено да внимаваме за него, Робин ще полудее от възторг — оплака се той, но после посвети вниманието си на сладкишите върху таблата.
— Какво означаваше това заплашително предупреждение? — попита племенника и племенницата си Ричард и грабна тортичката с крем, която си беше харесал Франсис. Скоро след това смехът му огласи стаята, защото Реа описа в живи краски случилото се край езерцето и язвителните забележки на Франсис представиха графа още по-смешен, отколкото беше в действителност.
— Предупреждавах те, че чрез женитбата си ще влезеш в дом на луди, мила моя — обърна се Ричард към жена си. — Освен това съм на мнение, че загрижеността на Люсиен за сигурността на графа е оправдана, защото въпреки мекия си вид и добрите си маниери Мери винаги се оказва в центъра на бурята — пошегува се той и си взе още една лепкава на вид тортичка.
Дукът отпиваше на малки глътки от чая си, погледът й се рееше из помещението и се спираше върху едно или друго засмяно лице. Тя откри забравената си бродерия и се усмихна замислено. Знаеше, че Мери с удоволствие ще я довърши вместо нея, защото бе наследила таланта на починалата леля Маргарет и си служеше умело с иглата и конеца. Добрата леля Маргарет, която никога не знаеше къде се намира в момента или в коя година живее, помисли си Сабрина и в усмивката й се промъкна малко тъга. И въпреки това леля Маргарет умееше да бродира по-добре от всяка кралска шивачка. Толкова се радвам, че ще видя отново Мери и семейството й, каза си нетърпеливо дукесата и наля пресен чай в чашките, които й протегнаха.
Спалнята на Реа Клер в Кемъри беше издържана в светлосиньо, жълто и сребърно. Високите прозорци на южното крило, които гледаха към градините, бяха закрити с тежки сребърни завеси. Леглото с балдахин от същата материя беше поставено в един ъгъл, а точно насреща му беше камината. Прекрасен шезлонг с меки възглавници от синьо кадифе и няколко бели кресла с извити облегалки и светложълти възглавници на сребърни ивици изпълваха пространството пред прозорците. В края на обюсонския килим беше поставено малко писалище със стол пред него. Реа Клер седеше пред ниска тоалетна масичка от позлатено розово дърво и златната й коса, която се спускаше като водопад по гърба, блестеше в огледалото. Камериерката на майка й разресваше гъстите кичури.
— Коя рокля ще облечете днес, лейди Реа Клер? — опита Канфийлд и сръчно уви на кок дългата руса коса.
— Смятах да сложа светлозелената от брокат — отговори Реа и подаде на камериерката дълга панделка от зелено кадифе и букетче изкуствени цветя, които трябваше да бъдат вплетени в почти готовата фризура, която беше постоянен извор на гордост за Канфийлд.
— Ще бъде много неприятно, ако изцапате красивата си рокля на пикника, милейди — заяви камериерката и с мрачно лице забоде един непокорен кичур на мястото му.
— Но пикникът е едва утре, Канфийлд — възрази меко Реа и сложи на пръста си прекрасен пръстен, украсен с диаманти и сапфири, подарък от родителите й за седемнадесетия й рожден ден.
— Днес е — поправи я Канфийлд, обърна се и отвори гардероба, пълен с прекрасни пъстри одежди. — Сър Терънс и лейди Мери пристигнаха късно снощи. Много странно, ако питате мен — продължи с недоволна физиономия тя. Никак не обичаше някой да внася бъркотия в грижливо подредените й дни.
Реа Клер вдигна рамене.
— Прекрасно е, че вече са тук. Но аз въпреки това ще облека зелената брокатена рокля, Канфийлд — продължи невъзмутимо тя, защото много добре знаеше, че една отстъпка непременно ще доведе до друга. — Вече не съм дете, което разсипва какаото си върху роклята.
— Е, добре, милейди. Не знам обаче какво ще каже Нейна светлост. — Като видя енергично вдигнатата брадичка на младата господарка, Канфийлд се примири с поражението си. — Деколтето е твърде дълбоко за млада лейди на вашата възраст. Казах го и на шивачката, но да не мислите, че тя ме послуша? — В гласа на камериерката звучеше обида и презрение към хора като тази лондонска шивачка, която беше повикана да попълни гардероба на дукесата и дъщеря й. — Изобщо не чу какво й говоря. Беше твърде заета да върти кравешките си очи пред Негова светлост и да оглежда всяко ъгълче на Кемъри и не беше в състояние да мине нито един прав шев. Но аз й казах мнението си, разбира се, че й го казах. И тя скоро трябваше да забележи, че…