Реа Клер престана да слуша. Канфийлд беше известна с безкрайните си монолози. Тази жена имаше свое мнение за всичко, което ставаше в Кемъри или където и да било другаде по света. Девойката облече бързо зелената рокля, пое дълбоко дъх, когато камериерката стегна здраво шнуровете на корсета и закопча копчетата на гърба. Намръщи се недоволно, когато заплахите на Канфийлд я принудиха да украси деколтето си с кърпичка, за да изглеждало по-прилично. Някой похотлив мъж или, не дай си Боже, Негова светлост можел да я погледне и да види гърдите й. Най-после Реа успя да се отърве от усърдната прислужница и излезе от стаята си. Канфийлд доволно се зае да подрежда спалнята.
В голямата галерия, която се простираше почти по цялата дължина на източното крило, Реа застана пред семейния портрет, който беше завършен едва преди няколко месеца. Той висеше последен в дългата редица портрети, поръчвани от семейство Доминик в течение на столетия, и разкошната му златна рамка представляваше ярък контраст с тъмната, прастара дъбова ламперия на стените. Семейство Доминик беше събрано под грамаден дъб на фона на мирна местност, потънала в лека мъгла. Дук Кемъри се беше облегнал на могъщото стъбло, най-малкият му син Андрю беше възседнал коляното му, подпряно на паднал ствол. Малко по-назад, на същата тази импровизирана пейка, седеше дукеса Кемъри с дъщеря си Ардън на ръце и розовата й сатенена фуста създаваше свеж контраст с доминиращата в картината зеленина. Реа хвърли бърз поглед към собственото си нарисувано лице, което я наблюдаваше безизразно. Тя седеше в краката на майка си и беше разпростряла сините си поли върху тревата. Франсис стоеше зад майка си, а Робин беше клекнал най-отпред и в краката му си играеха два спаниела порода Крал Чарлс.
Реа Клер постоя още малко пред семейния портрет, после продължи по галерията, като непрестанно се спираше пред някоя картина. Първата беше портретът на прабаба й, починалата дукеса — вдовица, която, както твърдяха родителите й, никак не е била за пренебрегване с непрекъснатите си опити да влияе върху всичко и всички. Нейна светлост Клер Лорейн Доминик, дукеса Кемъри и дъщеря на френски граф, възпитана в умението да управлява именията си само с едно властно кимване на елегантно фризираната си аристократична глава, беше известна като същински тиран. Забележителна жена, каза си Реа и се приведе по-близо до картината, за да разгледа трите деца със златни къдрици, подредени около стола на баба си. Това бяха баща й и братовчедите му близнаци. Реа неволно се ухили, опитвайки се да си представи как ли е изглеждал баща й като малко момче. След малко продължи пътя си и спря пред любимия си портрет. На него беше изобразен един от предците й, облечен в къса туника и прилепнали панталони, с колосано жабо под гъстата си брада. Истински красавец, помисли си Реа, но усмивката й избледня при мисълта, че този мъж се е ползвал с много лошо име. Според слуховете той бил пират на служба при кралица Елизабет I и обогатил съкровищницата на семейство Доминик с плячкосаното испанско злато. Реа го изгледа замечтано и за кой ли път се запита що за човек е бил в действителност този страховит пират.
След малко тя разтърси укорително увенчаната си с цветя главица, погледна златното си часовниче и забърза към трапезарията. Закуската й щеше да изстине. Малко преди да стигне края на дългата галерия, една от вратите се отвори с трясък и от една съседна стая изскочиха няколко хихикащи деца. Като я видяха, малките спряха и виновно наведоха глави. Ала когато я познаха, зарадвано хукнаха насреща й.
— Реа! Реа! — поздрави я нестроен хор от развълнувани гласчета.
— Добро утро — отвърна Реа и ги огледа любопитно, изненадана от виновния им вид. Тя познаваше твърде добре братовчедите си и беше сигурна, че пак са извършили някоя беля. — Какво криете зад гърба си? — попита тя и надникна любопитно над раменете им.
— Тайна! — извика седемгодишната Маргарет, но бързо закри устата си с не много чистата си ръчичка.
— Маги! — проговори предупредително брат й и сивите му очи светнаха укорно под ръждивочервените вежди.
— Нищо няма да кажа. Никой не може да ме накара да издам тайната — обади се и Джон, най-малкият.
— Хайде, хайде — засмя се Реа и весело им протегна ръка. — Искам веднага да ми кажете какво се е случило. Нали знаете, че мога да пазя тайни.
— Тя наистина може, всички го знаем — промълви замислено деветгодишната Ана и осеяното й с лунички лице засия от възхищение към красивата братовчедка.