— Е, добре — съгласи се Стюарт и на лицето му се изписа комична сериозност. — Сигурен съм, че няма да кажеш нищо, но все пак трябва да ни обещаеш, че няма да ни издадеш. Дай честна дума.
— Давам ви честната си дума — закле се тържествено Реа Клер и очите й се разшириха от учудване, когато четирите деца протегнаха насреща й ръцете си, в които стискаха топли черешови тортички.
— За Робин са — прошепна съзаклятнически Джон, но Стюарт го смушка в ребрата и той замлъкна.
— Господи, не мога да повярвам! — засмя се девойката. — А трябваше веднага да се сетя, че той е в дъното на всичко. Какво замисля пак?
— Всеки от нас ще има право да направи по една обиколка с Шопитий, ако му занесе една черешова тортичка — отвърна Маги и очите й заблестяха от радост.
— Ах, този негодник! — ядоса се не на шега Реа. Тя знаеше, че Робин е наказан за вчерашната беля с лишаване от сладкиши. — Ако татко узнае, Робин ще получи такъв бой, че ще го запомни за цял живот. Този малък дявол ви кара да му плащате, че ви е позволил да яздите понито му. Как склонихте мисис Пийчъм да ви даде тортичките? Нито едно парченце хляб не напуска кухнята без съгласието й, знам това много добре. Или сте ги взели без позволение? — Никой не се осмели да й отговори. — Да, така си и мислех. Отклонили сте вниманието й и готово. Така ли беше?
— Ти обеща, че няма да ни издадеш, Реа — напомни й мрачно Стюарт. Блясъкът в очите й никак не му харесваше.
— Е, добре, но кажете на Робин, че съм узнала за номерата му — произнесе предупредително Реа и ги остави да се изнижат безшумно покрай нея. — И ви съветвам да стоите по-далеч от градината — извика след тях тя. После с усмивка се запита каква ли страшна буря ще се стовари върху Кемъри и си пожела пикникът вече да е отминал и малките обитатели на дома отново да са на сигурно място в креватчетата си.
Лейди Мери Флетчър седеше спокойно в сянката на един красив стар кестен, чийто могъщи клони я пазеха от яркото слънце, издигнало се високо в безоблачното синьо небе. Пръстите й, стиснали иглата, се движеха механично по ленената покривка, която бродираше, но мислите й блуждаеха някъде много далече. Очите й се взираха в грижливо поддържаната морава, зад която се издигаше великолепният господарски дом на Кемъри. Тя помнеше и до днес деня, в който видя за първи път дома на своя зет. Цялото това великолепие и елегантност, внушението за дълга, славна история — видът на грамадната къща караше всеки новодошъл да застива в страхопочитание. Въпреки това лейди Мери не завиждаше на сестра си, че живее в такъв дом. Собствената й къща в Грийн Уилоус беше малка, но много удобна, а персоналът беше напълно достатъчен да задоволи потребностите на семейството. Но Кемъри, помисли си лейди Мери и неволно разтърси червеникавите си къдрици, Кемъри е достоен за уважение.
Тя често се питаше как Сабрина успява да се справи с тежките отговорности на дукеса и господарка на този огромен дом. О, не, усмихна се лейди Мери и побърза да отхвърли съмненията си. Сабрина е силна и решителна, а когато в главата й влезе нещо, непременно го прави. Ако не беше Сабрина, какво ли щеше да стане с всички тях преди години… всъщност, колко време беше минало оттогава? Двадесет, не, по-скоро двадесет и пет години, откакто бяха избягала от Шотландия след кървавата баня в Кулодън. Мери обичаше Верик Хаус, малката къща в елизабетински стил, където се беше родила. Но когато се настаниха да живеят там, трите деца се постараха да забравят преживяното в шотландската си родина. Там се живееше трудно, често не можеха да осигурят дори прилично ядене на трапезата си. Погледът на лейди Мери неволно се насочи към масите, поставени върху тревата, застлани с ленени покривки и отрупани с всевъзможни лакомства върху сребърни чинии, охладени бутилки с вино и купи пунш за утоляване на жаждата. Мери не беше забравила времето, когато… не, не биваше да мисли за онези тъжни дни. Те принадлежаха на миналото и беше най-добре да ги забрави. Но човек трудно се отърсва от спомените си, а в последно време, когато все по-често я спохождаха нерадостни мисли, Мери имаше чувството, че миналото е станало още по-живо отпреди.
Весел смях привлече вниманието на лейди Мери и тя насочи меките си сиви очи към групата млади мъже, които играеха крикет. Ейвън, най-големият й син, и братята му Джордж и Джеймс се опитваха да надвият братовчед си Франсис. Всички бяха свалили жакетите си, бяха ги захвърлили в тревата и бяха навили ръкавите на ризите си. Тъй като бяха почти на една възраст, почти не се различаваха един от друг.