Погледът на лейди Мери насочи към двамата мъже, които се разхождаха по зелената морава на близкия хълм. Дук Кемъри и съпругът й разговаряха оживено и лейди Мери не се усъмни нито за миг каква е темата на разговора им, защото грозните слухове за скорошна война се разпространяваха из цялата страна. Мери установи с облекчение, че старата рана на Терънс днес не го мъчи, както беше обичайно при по-топло време. Само през дългите зимни месеци, когато студът проникваше чак до костите, получената през войната рана започваше да пулсира и кракът му се вдървяваше, но железният воин понасяше с каменно лице непоносимите болки. Терънс никога не се оплакваше и не понасяше проявите на съчувствие. Но това никога не ми е пречило да му създавам удобства, помисли си лейди Мери и искрите в иначе меките й сиви очи показаха другата страна на характера й.
От гърлото й се изтръгна въздишка. Всъщност, би трябвало отдавна да се е примирила със съдбата си, но тя все още не можеше да преживее факта, че Терънс се беше завърнал отново в стария си полк. Двамата бяха прекарали толкова прекрасни години, мирни и доволни, и тя изобщо не очакваше, че мъжът й ще се съгласи да се върне към военната служба, когато старите му приятели и колеги го помолиха да се присъедини към войските, които се биеха на континента. Сега разбираше, че съпругът й отдавна е таял тази мисъл, но се е съобразявал с нея и с детето, което тя носеше под сърцето си. Ала когато делегацията се яви в дома му и започна да го умолява да се завърне при войниците си, той не издържа. В началото Мери беше сигурна, че никога няма да му прости решението да изостави нея и децата, макар да й беше ясно, че за Терънс това е въпрос не само на чест, но и на смелост. А и сърце не му даваше да отхвърли отчаяната молба на хората си. Терънс не беше воин, жаден за кръв, дори напротив, проявяваше искрено съчувствие към страданията на другите, но все пак беше войник — почти през целия си живот. Вживяваше се с удоволствие в ролята на феодален господар, но когато прозвуча викът „На оръжие!“, не можа да каже „не“, особено след като знаеше, че на бойните полета загиват мъже, които той познаваше и с които беше служил. Като го видя да се връща в къщи с тежка рана на бедрото, уморен и отпаднал, възмущението на лейди Мери мигновено се изпари и тя съсредоточи всичките си усилия да го изправи на крака. Терънс беше произведен в чин генерал, получи многобройни медали за храброст и дори бе издигнат в благороднически сан за заслуги към краля и родината. Лейди Мери изобщо не се трогна от всички тези отличия, защото единственото й желание беше отново да види своя Терънс жив и здрав в Грийн Уилоус. Ако наистина се задаваше нова война, след всичките тези приказки за бунтове в колониите, при обявяването й тя щеше да изпита единствено радост, че съпругът й е вече твърде възрастен, за да се присъедини отново към полка си.
Хихикане и високи детски гласове привлякоха вниманието на лейди Мери. Тя хвърли поглед към люлките, завързани за дебелите клони на две дървета, и проследи с усмивка как засмените деца политаха със смях към небето, а онези, които стояха отдолу, ги засилваха все повече и повече.
— Прекрасно е, нали? — попита дукесата и очите й проследиха погледа на Мери. — Иска ми се да прекарваме всички следобеди навън — продължи замечтано тя и нежно приглади косицата на малката си дъщеря, която спеше свита на кълбо в скута й.
Лейди Мери се усмихна.
— Ти винаги си желала невъзможното. И въпреки това… — продължи тя, но млъкна и на челото й се изписа бръчка. — … по всичко изглежда, че желанията ти винаги стават действителност. — Лейди Мери се обърна към съненото момченце на Сабрина, което също беше клюмнало главица в скута на майка си. Тя се усмихна и помилва бузката му. — Тези двамата бяха голяма изненада за Люсиен, нали?
— А не би трябвало. Все пак и той взе участие в създаването им — отвърна дукесата с дяволито намигване, което веднага напомни на лейди Мери за малкия дявол Робин.
— Имаше време — продължи замислено лейди Мери, — когато бях почти сигурна, че Реа Клер ще си остане единственото ти дете. Тя е станала истинска красавица. Все още съм убедена, че тя е най-красивото бебе, което някога съм държала на ръце. Намирам, че прилича на теб, Рина, особено около очите. Но с тази златна коса е без съмнение дъщеря на Люсиен.
— Дукът неведнъж е изразявал облекчението си, че дъщеря ни не е наследила избухливия ми характер. Макар че понякога се питам — прибави с усмивка дукесата — дали все пак не е по-добре човек да дава воля на гнева си, вместо да го таи в себе си, докато чашата прелее. Така става с Люсиен и когато гневът му избухне, всички бягат надалеч. Реа е същата. Изглежда спокойна, дори покорна, но някъде дълбоко в нея кипи живот. Когато някой я обиди, тя планира много грижливо отмъщението си, пуска няколко унищожителни забележки, а ударът винаги е добре прицелен и много силен.