— Ще й позволите ли да се омъжи за граф Рендейл? — попита любопитно лейди Мери. В гласа й звучеше съмнение.
Дукесата неволно се усмихна.
— Знам, че Реа е на възраст за женитба, но за мен тя си остава дете. Що се отнася до нас, нито Люсиен, нито аз бихме желали да я омъжим толкова рано. Освен това не съм сигурна, че графът е подходящ.
Сега беше ред на лейди Мери да се усмихне.
— Съмнявам се, че някога ще се намери мъж, които да отговаря напълно на изискванията ви. Въпреки това намирам, че Уесли Лоутън е много мил млад джентълмен — добави тя и се загледа след красивата двойка, която се разхождаше по брега на езерото заедно с Ричард и жена му. — Ричард си намери чудесна жена. Много обичам Сара.
— Да, аз също — съгласи се дукесата. — Радвам се, че я доведе в Кемъри за раждането на първото им дете. Ще се погрижим всичко да мине добре. Уверена съм, че няма да имаме проблеми, особено след като Роули обеща да се погрижи за родилката. Понякога съм готова да се закълна, че нашата Роули разбира от лечение много повече от всеки лондонски лекар. При това, като се изключи годината в Лондон, тя е прекарала целия си живот в Кемъри. Често съм я чувала да казва, че единствената й цел е да живее и да умре там, където се е родила. Мястото й било тук и никъде другаде. Тя обича Ричард и много цени червената му коса. Знам, че ще се погрижи и за жена му, и за първото му дете… Знаеш ли, Ричард ми липсва — призна замислено тя. — Но той харесва Шотландия и държи да живее там. А и трябва да управлява наследството си. Дядо със сигурност щеше да се радва, ако можеше да го види, макар че непременно щеше да го укори, че е станал твърде много англичанин. Но що се отнася до Реа — смени темата дукесата и преценяващо присви очи, оглеждайки внимателно дъщеря си и придружителя й, който очевидно беше влюбен до уши, — смятам, че имаме още много време. Вярно е, че вече получихме няколко предложения за женитба, но джентълмените или бяха бедни като църковни мишки и се надяваха да се сдобият със средства за живот, или бяха застаряващи развратници, които бързаха да си създадат семейство, преди да е станало много късно. Имаше и влюбени млади петлета, които непрекъснато рецитираха стихове и ужасно ме нервираха, повярвай ми. Досега не сме срещали особени трудности в отклоняването на предложенията, защото Реа твърдо отказваше да се среща с ухажорите си.
Освен това съм сигурна, че повечето младежи ужасно се страхуваха от Люсиен. Нали знаеш, няма нищо по-лошо от това да имаш за тъст някогашен донжуан.
— Напълно разбирам, че Люсиен вдъхва страх на доста хора, особено когато съвестта им не е много чиста. Когато Мери и Анна достигнат възрастта на Реа Клер, Терънс ще се вживее отново в ролята си на генерал — заяви убедено лейди Мери. — Сигурно ще принуди поне половината ухажори да отидат в армията, само за да му се харесат, макар че те ще го сторят по-скоро за да се изплъзнат от орловия му поглед. — Тя се засмя с изгледа с обич мъжа си, който също се беше запътил към брега на езерото.
Както черен облак затъмнява ярко блесналото слънце, така и усмивката на лейди Мери внезапно избледня и в очите й се спусна мрак. Чужди и добре познати лица, екзотични местности и накъсани, неясни събития се понесоха с дива скорост пред духовния й взор.
— Какво има? — пошепна загрижено дукесата, забелязала странния израз върху иначе веселото лице на сестра си. — Какво стана? Лошо ли ти е? Защо не пийнеш глътка вино… — Внезапно дукесата замлъкна. Мисълта, който я осени, я накара да потръпне от студ. — Имала си видение, нали, Мери? Затова пристигнахте един ден по-рано. Права ли съм? — попита беззвучно тя.
Лейди Мери се обърна бавно към сестра си. Тя живееше отдавна с проклятието на Второто лице и много добре знаеше какво предвещаваха виденията й. Не можеше да лъже Сабрина. Сестра й имаше право да узнае истината.
— Да, Рина — отвърна тихо тя и потвърди най-лошите опасения на дукесата. — Имах видение.
— Господи, толкова отдавна не беше се случвало, че аз почти бях забравила пророчествата ти — прошепна като на себе си дукесата и смръщи загрижено чело.
— Знам — промълви тъжно Мери. — Аз също се надявах, че проклетите видения са изчезнали веднъж завинаги. — В гласа й звучеше необичайна грубост.
Тя се обърна към сестра си и смело посрещна погледа й, макар че по ресниците й бяха надвиснали сълзи.
— Животът ни беше станал истинска идилия. Предполагам, че сме прекалили. Само да можех да ти разкажа от какво точно се страхувам, Рина — заговори виновно тя и сви ръце в юмруци. — Чувствам се толкова безпомощна. Винаги е било така. Тези проклети видения ми внушават само страх. Понякога предпочитам ужасното да се случи, без да съм го предвидила. Страшно е да знаеш, че нещо идва, и да седиш бездейна, без да можеш да предприемеш нищо, за да го предотвратиш. — Тя потисна риданието си и продължи: — Не мислиш ли, че преди сто години щяха да ме изгорят на кладата като магьосница?