— О, Мери, милата ми, сладка Мери — започна да я утешава Сабрина, — само да можех да ги помогна. Иска ми се да излича от съзнанието ти тези мъчителни видения, да ги изгоря, но ти знаеш, че това е извън човешките възможности. Това е предопределение, Мери. Припомни си колко пъти си ни помагала. Ти спаси мен и Ричард от сигурна смърт. Може би днешното ти видение ще ни помогне да избегнем някое страшно нещастие — заключи тя и стисна студената ръка на сестра си. — А сега те моля да ми разкажеш какво си видяла. Сподели го с мен, без да се страхуваш.
— Видях вода, Рина — започна с предрезгавял от сълзи глас лейди Мери. — Видях дълбока, не, тъмна вода. Тъмна вода, която ме обгръща. Усетих гнилия й дъх. Почувствах се омърсена, освен това водата ме повлече към дъното. Беше толкова черно, толкова ужасно! — проплака тя и зарови лице в ръцете си. — Стана ми студено — зашепна отново тя — и изпитах безименен страх. Това беше смъртта… — Гласът й пресекна. — После видях нещо златно, което блещукаше като звезда в дълбините. А над него се носеха дракони! Господи, помогни ми! Сигурно ме смяташ за луда, Рина, но аз наистина видях дракони. Те се зъбеха и фучаха и дори отдалеч личеше колко са опасни. Оттогава постоянно виждам отвратителни червени и зелени дракони. Преследват ме дори насън. Понякога ми се иска да ги докосна, друг път се отдръпвам ужасено. Толкова съм объркана, Рина!
Мери вдигна обляното си в сълзи лице, погледна синьото небе и вдъхна дълбоко уханието на топлия летен следобед.
— Ти ще ме намразиш. Ще ме презреш, че съм донесла тъмните си предчувствия в Кемъри. Но, Рина! — Мери стисна до болка ръката на сестра си. — Аз видях лицето ти, изпълнено с тъга. Видях очите ти, разширени от ужас. Как бих могла да си замълча, да не те предупредя? — проплака умолително тя.
Сабрина, дукеса Кемъри, преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и притисна силно до себе си спящото в скута й дете. Очите й претърсиха хоризонта, сякаш искаха да открият нещо — но какво? Каква беше тази опасност, откъде щеше да дойде тя? Сабрина проследи с поглед мъжа си, който бавно крачеше към нея по моравата, придружен от Терънс. Толкова й се искаше да протегне ръце към него, да потърси утехата му, да се приюти в силните му обятия. Но нямаше да го направи. Не беше в състояние да се помръдне, да проговори. Страшното видение на Мери бе завладяло и нея, беше я вцепенило и тя можеше само да се взира с невиждащи очи в милите на сърцето й хора, безпомощна да ги защити. Надвисналата над Кемъри трагедия щеше да прониже обитателите му право в сърцата — а тя можеше само да стои и да чака бурята да се разрази.
Трета глава
Венеция, есента на 1769 година
Под Моста на въздишките тъмните води на Рио де Палацо се къдреха на мътни вълни зад кила на плъзгащата се бавно гондола. Филигранните розови и бели мраморни арки и колони на Двореца на дожите се издигаха като стена от светлина от тъмните дълбини на канала, а насреща им, в крещящо противоречие с тях, се възправяше заплашителната грамада на Поци, ужасния затвор, в който гниеха нещастниците на Венеция. Ужасяващото му присъствие бе дало името на Моста на въздишките, защото много малко от онези, които бяха минали по този мост, за да бъдат захвърлени във влажните затворнически килии, успяваха да видят отново светлината на деня.
Самотна и мълчалива, в гондолата седеше женска фигура в траурни одежди. Дългата, стройна лодка тъкмо бе прекосила залива на Сан Марко, защото идваше от църквата „Сан Джорджо Маджоре“, където тъгуващата жена бе отдала последна почит на скъпия покойник. С бавни, равномерни удари на веслото гондолиерът водеше лодката си по дългите, извиващи се канали, които проникваха в самото сърце на града, някогашния блестящ бисер на Адриатическото крайбрежие. Златните кубета на катедралата „Сан Марко“ все още блестяха под италианското слънце, а много от мраморните палати на някога могъщите търговски князе все още бяха обитаеми, макар че твърде малко хора можеха да си позволят днес скъпото удоволствие на безделието. Ала мързелът гризеше града и хората му, постоянното израждане на духа и разума беше почти толкова разрушително, колкото и гнилата вода, която се плискаше в рушащите се основи на сградите.