През този постоянно разрастващ се упадък се движеше Ла Роза Триете, Тъгуващата Роза, една от скандално известните и най-желани куртизанки на Венеция. Жителите на града я бяха нарекли с това име, защото винаги беше облечена в черно и носеше в косата си една-единствена червена роза. От цялата й фигура се излъчваше тайнственост — а и никой не беше виждал лицето й. В град като Венеция, където маската не е нещо необичайно, в който аристократи и селяни, благородни дами и уличници, графове и жигола се движат свободно, без да се боят, че ще ги разпознаят, Ла Роза Триете се държеше настрана от светската суматоха. Лицето и истинското й име оставаха неизвестни дори за най-пламенните и богати обожатели. Но тя беше красива — истинска мадона, твърдяха мнозина — и цяла Венеция беше убедена в това. Защото веднъж или два пъти в годината, по време на карнавала или на някой голям бал, Ла Роза Триете изоставяше обичайното си було, захвърляше и доминото, което покриваше цялото й лице, и слагаше вместо него една изключително необичайна маска. Половината й лице, от брадичката до корените на косата, беше покрито с черна коприна, но другата половина оставаше открита. Твърдеше се, че класическите й черти излъчвали ангелска невинност, а бледите й коси и очи блестяха като звезди на среднощно небе.
Никой не знаеше със сигурност защо Ла Роза Триете носи винаги черно и се кичи с червени рози, макар някои ревнивки да твърдяха, че това е само трик, за да прави по-силно впечатление. Други обаче, които изглеждаха по-добре осведомени, обясняваха, че тъгува за семейството и истинската си любов, загинали след родова вендета. Ето че днес Тъгуващата роза погребваше последния си близък. Тъгата й беше искрена, защото починалият беше любимият й брат, Ил Принчипе Биондо, Русокосият принц, както го наричаха богатите дами от аристокрацията, чийто любимец беше. Бяха го намерили в мръсните води на канала със забит в гърба стилет.
С маниерите си на принц и с красивото си лице той възхищаваше скучаещите дами на Венеция и с удоволствие играеше ролята на техен придружител, когато мъжете им си позволяваха други удоволствия, за които се заплащаше. За дамите той беше постоянен компаньон, слуга, доверено лице и спътник, придворен шут и любовник — винаги на тяхно разположение. Може би Ил Принчипе Биондо се беше вживял твърде много в ролята си на жиголо и някой ревнив съпруг бе решил да се освободи от съперника. А може би някоя разгневена аристократка или бивша благодетелка бе поискала да си го върне и беше позорно отблъсната? А може би Ил Принчипе Биондо беше обидил някоя влиятелна личност или бе хвърлил око на съпругата или любовницата на някой негодник? Той се славеше с презрителното си отношение към всички, които считаше за по-нисши от себе си, както и към онези, от които не можеше да се очаква изгода. Твърде често, когато беше пил повечко портвайн или пунш, Русокосият принц даваше воля на хапливия си език и саркастичните му забележки засягаха дори силните на деня. Никой не беше пощаден от отровните му стрели, освен може би Роза Триете, макар че никой не знаеше в какви отношения са двамата и какво се разиграва между тях в разкошния дворец точно зад Кана ле Гранде, който бяха наели.
— Lui e morto! II Principe Biondo e morto! — Пронизителният вик отекна в тъмните сенки на канала, когато гондолата с Ла Роза Триете се плъзна под един мост, отрупан със зрители, някои от които бяха присъствали на погребението. Във водата се посипаха рози и гондолата продължи пътя си от другата страна на моста, придружавана от виковете на оплаквачките.
Внезапно от гърлото на облечената в черно фигура се изтръгна тих смях, после тесните й рамене се разтрепериха и смехът се извиси в необуздан, истеричен изблик на веселие. Гондолиерът се прекръсти страхливо, защото кикотът не преставаше, но се успокои, когато пронизителният смях премина в задавено хълцане. Увитата в наметка фигура едва си поемаше въздух.
Ла Роза Триете вдигна с трепереща ръка розата, паднала в скута й, целуна я и вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Той беше мъртъв. Днес бе предала тялото му на черната земя. Беше я оставил сама в изгнаничеството. Как посмя да й причини това? Как посмя да я остави да страда сама? Господи, само да можеше да го измъкне от гроба му! Със сигурност щеше да го направи. Проклетник такъв, той нямаше право да умира!
Гондолата се опря до кея на елегантен дворец в бароков стил, излъчващ някакво странно достойнство. По широките мраморни стъпала, които водеха към водата, се тълпяха лакеи в ливреи, готови да се притекат на помощ на господарката си при слизането от люлеещата се гондола, още щом обутото й в сатенена обувка краче стъпи на покритата с килим стълба.