Никога преди това стълбите не са ми се стрували толкова стръмни, каза си обезсърчено Ла Роза Триете, когато се препъна за втори път, но все пак успя да се изправи, преди внимателният лакей да й се е притекъл на помощ. Тя изкачи решително оставащите стъпала и прошумя с полите си през красиво резбованите двойни врати. Краката й стъпваха твърдо върху мраморния под. Положи ръката си върху парапета и се запъти към частните си покои на горния етаж. Забулената й глава беше леко приведена, когато влезе през голямата врата и черната й фигура се отрази стократно в огледалните стени. Мебелите в стаята бяха в стил рококо. Богато резбовани, позлатени масички и тапицирани с яркочервена копринена дамаска столове и дивани създаваха ярки цветни точки. От изрисувания с фрески таван висяха блещукащи полилеи. Потънала в мислите си, Ла Роза Триете наблюдаваше треперещите сенки, които танцуваха по ленивите води на канала.
— Mi scusi, Signora — проговори тихо, почти шепнешком София, камериерка и постоянна сянка на Тъгуващата Роза, която се боеше да наруши размишленията на господарката си. — Казах му, че не искате да го видите, но той твърди, че не е така — обясни тя и отчаяно закърши ръце. — Казах му, че днес сте погребали брат си, и сте много тъжна.
— Кой смее да смущава тъгата ми? — попита Ла Роза Триете.
— Аз — отговори конт Николо Руджери и се надигна от стола си. Високата кадифена облегалка го бе скрила от погледа на Тъгуващата Роза. Той стана и се запъти към нея по начин, който подсказваше, че има пълното право да се намира в салона й. Небрежната му елегантност и дръзкото държание говореха сами за себе си, зад тях се криеха поколения аристократични привилегии и богатство. Той не беше вече млад и животът, който водеше, бе оставил своите следи върху тясното му лице. Дълбоки бръчки прорязваха страните му от благородно извития нос до чувствената уста, която с течение на годините се беше разкривила в презрителна гримаса. Леко приведените рамене му придаваха изтощен вид, ленивият, изпълнен с досада израз в очите му отразяваше истинските му чувства.
— Ники. — Ла роза Триете прошепна меко името на своя любовник и приятел. След кратко колебание тя се хвърли в протегнатите му ръце, познати й от седемнадесет години.
Контът погледна над забулената й глава към бдителната камериерка и с властно движение й заповяда да напусне стаята, без да обръща внимание на ревността, изписана по старото женско лице. София не можеше да допусне друг да се заеме с утешаването на господарката й.
— Той е мъртъв, Ники — изхълца Ла Роза Триете. — Напусна ме завинаги. Какво ще правя без него? Той беше част от мен. Толкова ще ми липсва, Ники — прошепна през плач тя. После вдигна поглед към лицето на конта и се сгуши в силните му ръце. — Само ти ми оставаш. Ти идваш винаги когато имам нужда от теб. Защо го правиш? — попита тя и светлосините й очи заблестяха със странен блясък.
Контът се усмихна.
— Защото не съм длъжен да го правя. Защото решението е изцяло мое. Онова, което ни свързва, не е принуда. Затова сме приятели и до днес. Мисля, че се разбираме, съкровище. Ти не поставяш правила, които съм задължен да спазвам, аз също не те обвързвам с нищо. Не те осъждам. Приемам те такава, каквато си, ти ме приемаш, какъвто съм.
— Никога ли не ти се е искало да не съм куртизанка? — попита жената, поставяйки въпроса, който я беше измъчвал години наред. — Да вляза с гордо вдигната глава в дома ти и да бъда представена на жена ти, без да се срамуваш от мен?
Контът избухна в смях и я притисна още по-силно до себе си. Смутена от този изблик на веселие, Ла Роза Триете се опита да се изплъзне от прегръдката му.
— Благодаря на небето, че ме е избавило от тази среща. Жена ми е страшно досадна, скъпа моя. Освен това ти нямаш никаква причина да се срамуваш, защото много често съм се питал по какво всъщност се различаваш от жена ми. Тя се нарича благородна дама, а ти си… — Той замлъкна и вдигна рамене. — Но тя има любовници също като повечето дами в този град. За разлика от нея, ти, скъпа моя, си честна поне в това отношение.
— Благодаря ти — прошепна Тъгуващата роза и от гласа й полъхна сарказъм. — Дори не съм подозирала, че ще съм предмет на такова възхищение.
— Разбира се, може да се предполага, че в миналото ти е скрито нещо, което не си ми казала — продължи с мек укор той. — Понякога се държиш като истинска аристократка, макар че не ти е в природата да подражаваш на високопоставените дами. Дори напротив, някои от най-изисканите жени на Венеция копират черното ти облекло, но нито една не може да се мери с теб, любов моя.