— Наистина не е за вярване!
— О, да, но кой е истинският баща?
— Дукът — отговори с пълна убеденост контесата. — Моите лондонски приятели ме осведомиха, че в семейство Доминик от много поколения насам се раждат близнаци. Освен това чух, че момчето и момичето са руси като дука. Няма съмнение, че той е бащата. Затова и отложих пътуването си — обясни с достойнство контесата. — Раждането било много тежко и дукесата дълго не могла да се възстанови. И това не е чудно. Близнаци, и то на нейната възраст, това наистина е… — В този миг в залата се разнесе странен вик и контесата се стресна. — Che cosa e quello? — попита тя, огледа пълния салон и хвърли унищожителен поглед към сина си. — Ти ли вдигна този адски шум?
Младият Джулио отвори уста, за да протестира, но първо отстъпи крачка назад, преди да е посмял да заговори.
— Разбира се, че не, мамо.
— Надявам се да не лъжеш. Моля се никога вече да не чуя такъв страшен крясък. Направо настръхнах — промърмори контесата и започна да си вее с ветрилото. — Джулио, иди да донесеш на майка си нещо за пиене. Усещам как ми прилошава. Да, докъде бяхме стигнали? Ах, сетих се… — продължи контесата и погледна след сина си, който тъкмо минаваше покрай ъгъла на Ла Роза Триете.
— Signora! Signora! Che cosa c’e? — извика изплашено София, когато господарката й се втурна като вихър по широкото стълбище и задъханата камериерка едва успяваше да я следва. Когато София стигна до вратата към частните покои на господарката си, тя вече беше заключена отвътре. Старата жена спря пред вратата и очите й се разшириха от страх, докато се вслушваше в бурята, която бушуваше вътре. При всеки нов трясък от чупещо се стъкло камериерката се прекръстваше страхливо.
— Dio mio — прошепна София, все още задъхана от изкачването, но в този миг нещо се удари във вратата и тя отскочи уплашено назад. Прекръсти се отново, за да се предпази от злото, което бе тласнало господарката й към този пристъп на ярост.
Застанала в средата на стаята, Ла Роза Триете огледа учудено остатъците от елегантната си спалня, пое си дълбоко въздух и рухна на леглото. През отворената врата се виждаше, че и салонът е напълно опустошен, макар че тя не помнеше кога и как беше извършила това.
— Близнаци! — изкрещя гневно жената. — Как смее! Близнаци! — Тя се претърколи върху леглото и задуши виковете си в кожите, после като бясна заудря с юмруци по таблата. — Проклет да е! Дано черната му душа се пържи в ада! Той е виновен. Само той! Мразя го, мразя го! Само като си помисля какво ми причини. Всичко ми отне, всичко. Мразя те, Люсиен!
Хълцайки отчаяно, Ла Роза Триете стана и се препъна в наметката си. Дръпна я с диво движение и се запъти олюлявайки се към строшеното огледало, увиснало накриво върху ламперията. Развърза с треперещи пръсти панделките, които придържаха плътно прилепналата към лицето й маска. Нито веднъж през тези осемнадесет години не беше виждала лицето си без нея. Беше се заклела да не посяга никога към маската, но сега…
Без да мисли какво прави, тя дръпна маската и разкри лицето си. Нечовешки вик отекна в помещението. Ла Роза Триете изгледа като замаяна дългия, ръбест белег, който пресичаше бузата й от брадичката до слепоочието и обезобразяваше съвършените черти на лицето й. Отокът имаше отвратителен лилав цвят, а краят на белега извиваше устата й надолу и превръщаше лицето й в презрителна гримаса. Колкото по-дълго Ла Роза Триете гледаше страшния белег, толкова повече той приемаше формата на небрежно изписано L, което я беше белязало за вечността с името на Люсиен.
Ла Роза Триете наблюдаваше отражението си в огледалото и сякаш не беше в състояние да повярва колко е обезобразена. Колко от венецианските аристократи и от другите мъже, които бе познавала, биха дали цялото си състояние, за да видят истинския й лик? Веднъж или два пъти, замаяни от любов или пияни посетители се бяха опитали да издърпат маската от лицето й. Но пред покоите й винаги стояха по двама едри, силни лакеи — най-вече за такива случаи, — които моментално изхвърляха дръзкия джентълмен от дома на господарката си. Само веднъж, преди много години, малко след като бяха дошли във Венеция, един мъж бе успял да види лицето й. Беше се случило, преди тя да е станала известна и могъща както сега, когато никой не смееше да я обижда, защото имаше много влиятелни приятели и любовници и само една тихо пошепната дума в подходящото ухо беше достатъчна виновникът да изчезне завинаги.