Ла Роза Триете нямаше спомен от тази нощ. Беше вечеряла насаме с някакъв господин и преди да отгатне намеренията му, той смъкна маската от лицето й. Ужасеният му поглед й причиняваше болка и досега. Вече не помнеше какво бе станало през онзи ужасен миг на разголване. По някое време в стаята влезе Пърси и я намери застанала пред мъжа, от чиито гърди стърчеше нож. Пърси й помогна да отнесат трупа и никой никога не узна къде е изчезнал мъжът. За нея това беше ценен урок и от този ден нататък тя не позволи никому да я изненада. Дори контът не беше виждал лицето й. Той уважаваше интимната й сфера, уважаваше и основанията й да крие лицето си под маска. Може би усещаше дори възбуда да спи с жена, чието лице не би познал, ако го видеше без маска. Много мъже изпитваха същото. Те се наслаждаваха на тайната, която я обгръщаше, и само тя знаеше истината.
Тя не беше Ла Роза Триете. Тя беше Кейт! Лейди Катрин Андърс, внучка на седмия дук Кемъри и братовчедка на Люсиен Доминик. Кемъри трябваше да принадлежи на нея и на Пърси, не на Люсиен. Двамата с Пърси трябваше да живеят в прекрасната стара къща, не Люсиен. Пърси. Милият, сладък Пърси. А розите? Червените рози? Разбира се, те трябваше да й напомнят за Англия. За милата на сърцето й Англия. За родната земя, от която я прогони Люсиен.
Люсиен ми открадна всичко, каза си Кейт и помилва с трепереща ръка обезобразеното си лице. Заради него умря и Пърси. Пърси беше мъртъв! Погледът на Кейт се устреми към картината, като по чудо останала пощадена от яростния й пристъп. Картината беше драпирана с черен край и можеше да бъде портрет на самата нея, толкова еднакви бяха двамата. Но тя представляваше изображение на млад мъж, облечен в синьо кадифе според модата отпреди двадесет години. Меко извитите устни се усмихваха любезно, очите с цвят на шери сякаш се надсмиваха над света. Той беше толкова красив, когато бе позирал за този портрет, толкова съвършен. Същият като нея, само че в мъжки дрехи. Очите на Кейт се напълниха със сълзи и образът на Пърси се размаза пред погледа й, защото си беше припомнила многото им общи преживявания, особено времето, прекарано в Кемъри. Вкорененият дълбоко в душата й гняв се надигна като буря. Дните в Кемъри бяха толкова прекрасни…
На света съществуваха само те двамата и така трябваше да бъде винаги. Дори краткият й брак с лорд Чарлс Андърс не промени нищо в чувствата й към Пърси — даже съпругът не беше в състояние да разкъса особената връзка между близнаците. Разбира се, тя не обичаше Чарлс и той никога не беше представлявал сериозна конкуренция за Пърси. Омъжи се само заради богатството и титлата му. Един ден той трябваше да наследи значително имущество от баща си, граф Грийнбъроу, трябваше да получи и титлата на старика. Но съдбата пожела графът да надживее сина си и титлата премина в ръцете на някакъв братовчед. Кейт вече се чувстваше като графиня и изведнъж, преди да е успяла дори да мигне, се оказа заможна млада вдовица, измамена от смъртта.
От другата страна беше съпругата на Пърси, лейди Ан, която си въобразяваше, че обичта, която Пърси изпитваше към Кейт, трябва да принадлежи само на нея. Тя непрекъснато се опитваше да раздели близнаците, но така и не успя да го стори. Пърси не можеше да изостави своята Кейт на произвола на съдбата — защото единият не беше нищо без другия. Пърси се ожени за лейди Ан само заради парите й. Двамата отдавна бяха изхарчили всичко, получено от починалия съпруг на Кейт, и бяха останали съвсем без средства. За съжаление бракът на Пърси също не им помогна много, защото парите на лейди Ан не стигнаха за дълго, особено след като се установиха във Венеция. Когато настанаха трудни времена, онази сива мишка, съпругата на Пърси, избяга в Англия, в сигурния скут на семейството си, и остави Кейт и Пърси на съдбата им. Всъщност, Кейт се радваше, че най-после се е отървала от английската мисис и проклетите й хлапета. Кейт неволно се усмихна при мисълта за лейди Ан, която си седеше в Англия и дори не подозираше, че е вдовица. Ако зависеше от нея, тя нямаше да го узнае още дълго, дълго време.