Лондонските докове постоянно бръмчаха като огромен кошер. Късокраки, набити уелсци теглеха тежко натоварени колички, другарите им от Съфолк не им отстъпваха по нищо. Едва когато тъмната, влажна мъгла се спусна над реката, работата лека-полека замря. Работниците се оттеглиха в любимите си кръчми и внезапно настъпилата тишина беше също така оглушителна, както и шумът, царял само до преди минути. Само тук-там по доковете се чуваха приглушени смехове и гласове от опушените, ярко осветени кръчми, скърцане на мачти и мекото плискане на реката срещу дървените корабни корпуси.
„Стела Реал“, търговски кораб от Венеция, беше хвърлила котва преди доста време, беше разтоварила стоката си, пасажерите също бяха слезли на сушата. Едно странно трио пътници стъпи последно на пристанището. Плътно забулената жена, придружена от грамаден лакей, пристъпващ необичайно леко за човек с неговия ръст и мускули, беше забележително тиха, докато прастарата дребна жена, която тичаше след тях, не спираше да бъбри на някакъв чужд език.
Тримата наеха файтон и потеглиха на път през тесните, покрити с калдъръм улички на най-стария лондонски квартал. Мрачният кочияш често размахваше камшика над развяващите се гриви на двата сиви коня. Очите под рунтавите черни вежди измерваха любопитно мълчаливата фигура на капрата, която сякаш не възприемаше забележителностите на града и шумовете по улиците, нито пък се тревожеше от все по-засилващия се студ.
— Господарката ти е странна личност — не издържа най-сетне кочияшът и кимна с глава назад. — Кой би повярвал, че е англичанка? Исках само да проявя учтивост, честно. Да я поздравя с добре дошла в Лондон — уточни той и отвратено се изплю на улицата. — А как реагира изисканата дама? Даже не ме погледна. Чуй само какво ми каза: „Не ме правете на глупачка, добри човече, и разговаряйте почтително с мен, ако сте в състояние да го сторите — нещо, в което дълбоко се съмнявам. Случайно съм англичанка и говоря езика по-добре от хора като вас. И не се опитвайте да надувате цената, защото познавам Лондон доста по-добре от вас“ — имитира я подигравателно кочияшът и презрително изпухтя: — Питам те само едно, ако наистина познава Лондон по-добре от мен, защо прави тази обиколка? Никой нормален човек не би постъпил така. Все на мен се падат такива. Не стига, че нощта е отвратителна, ама и пътничката ми е луда… Не разбираш нито дума от онова, което ти казвам, нали? — продължи сърдито той и огледа внимателно безмълвния си спътник. — Нека, така е по-добре. Не искам да имам нищо общо е хора като теб, да го знаеш. Но въпреки това ще ти кажа още нещо. Аз съм честен човек, това е сигурно, и никак не ми е приятно да ме обвиняват в измама. Какво значение има англичанка ли е или италианка. Има си такси за возене и толкова. Така си е. Откъде можех да знаем каква е, след като старата дрънка на италиански? А сега — добави измъченият кочияш и устреми черните си очи към небето, — сега пък ме кара да спра, за да си купи цветя! Скоро ще се стъмни, а ние обикаляме из града като някои… Ей, внимавай, стари своднико! Ти, точно ти! Иначе ще те пратя при баба ти! — изрева внезапно кочияшът и заплашително размаха юмрук срещу една карета, изскочила внезапно на пътя му. Официално облеченият лакей на капрата се приведе и шибна с камшик конете, за да избяга по-бързо от обсега на копитата на двата едри сиви коня.
Седналата във файтона лейди Катрин Андърс се усмихна под булото си и се вслуша в добре познатите шумове на Лондон. Ругатните на кочияша бяха музика в ушите й, шумовете и забележителностите на Лондон бяха единствени по рода си. Господи, колко ми липсваше всичко това, каза си Кейт и отметна коженото покривало на прозорчето, за да вижда по-добре. Макар че нищо не беше в състояние да запълни зейналата в сърцето й празнота.
Препълнените улици бяха обградени от безброй магазинчета е ярко изрисувани табели, окачени над вратите. Аптекари, дърводелци, печатари, седлари и майстори на рамки — всеки се надяваше на постоянен приток посетители, на непрестанно звънтене на камбанката над вратата.