Файтонът спря на едно оживено кръстовище и Кейт проследи минаването на великолепна карета, запретната с шест коня. Лакеите в ливрея трябваше да се държат здраво, за да не паднат, а препускащите пред каретата конници разпръскваха тълпата, за да освободят пътя й. Кейт позна герба на вратичката и се запита дали времето е било благосклонно към носителите му. Облегна се назад върху кожената възглавница и се опита да си представи накъде са се запътили старите й познати. Най-вероятно отиваха в Рейнлоу или във Воксхол, увеселителните паркове. Не, през зимата те бяха затворени. Изисканите им посетители се наслаждаваха на концертите на Хендел в павилионите, вечеряха в закътани ниши и си устройваха кратки срещи в тъмните алеи.
Кейт облегна глава на тапицерията, а кочияшът подгони конете по улицата. Големите колела се плъзгаха по заледения калдъръм. Жената зарови лице в меките цветове на букета от рози, купен от мършаво, треперещо момиче в близост до катедралата „Сейнт Пол“. Куполът на великолепната църква се издигаше над града като обсипана с перли корона. Кейт въздъхна доволно и вдъхна дълбоко сладкия аромат на английските рози — най-после, най-после си беше у дома!
Файтонът гърмеше по старата, преживяла безброй години улица, която свързваше центъра със старите части на града. Както му беше заповядано, кочияшът спря срещу една къща в стил „Кралица Ана“, разположена усамотено в близост до малък парк. Площадчето не беше толкова елегантно, колкото по-големите си събратя, но все пак беше една от забележителностите на Лондон.
Кейт се взираше като замаяна в червената тухлена къща със стръмен покрив и двойна редица прозорци. Зад високата входна врата се намираше огромен салон, облицован с мрамор. Масивна стълба с резбован парапет водеше към горния етаж. В края на салона имаше врата, която извеждаше в градината. А градината беше пълна е рози — нейната градина. Повечето стаи на комфортно обзаведената къща бяха облицовани с дъб, само в нейната стая стените бяха покрити с най-фини китайски тапети. Много добре помнеше каква гледка се разкриваше от прозореца й към малкия парк — макар че тогава тя не я интересуваше особено. Повече я вълнуваше паркът „Сейнт Джеймс“, защото всеки уважаващ себе си лондончанин трябваше да бъде видян там, за да докаже принадлежността си към елита на града. Понякога двамата с Пърси отиваха в Хайд парк, където ловуваше кралското семейство, и разменяха по няколко думи с… не, каза си със смръщено чело Кейт, нали ми казаха, че в Хайд парк вече не се ходи на лов. Жената притисна пулсиращите си слепоочия със стройните си, треперещи пръсти. Мисълта, че Лондон се е променил, откакто го бе видяла за последен път, беше ужасно неприятна. Искаше й се всичко да е както преди и първата разходка из града беше показала, че всъщност много малко неща са се изменили. Къщата, в която беше живяла заедно с Пърси и семейството му, си беше същата. Но наоколо имаше нови сгради, някои от улиците бяха разширени и поправени. Макар и Джордж, кралят беше друг, но в нейните очи Лондон си оставаше все същият.
Докато Кейт наблюдаваше къщата, пред нея спря карета. Махагоновата входна врата се отвори с трясък и няколко лакеи забързаха да се подредят, за да изпратят господарите си. След миг слязоха и собствениците на къщата, хора, които Кейт не познаваше, качиха се в каретата и заминаха. Вероятно смятаха да вечерят с приятели, а после да посетят някоя пиеса на Дръри Лейн. Следваше леко похапване, танци и игра на карти в някой от многобройните игрални домове.
Кейт почука остро по покрива и файтонът се понесе към следващата си цел, Баркли Скуеър. Този път къщата беше много по-разкошна. Там беше живяла дукесата — вдовица и къщата щеше да си остане завинаги нейна, макар че сега служеше за градска резиденция на Люсиен, когато идваше в Лондон. И тази къща не се е променила, каза си Кейт, когато файтонът спря под затъмнените прозорци. Господи, каква проклета старица беше дукесата вдовица и как я мразеха двамата с Пърси! Близнаците не можеха да направят и крачка, без старата да узнае, да ги подложи на разпит и да им забрани да излизат. Колко й харесваше да играе ролята на грандама и да определя живота на внуците си! Дори Люсиен не можеше да избяга от опеката й. Но той не беше страдал толкова, колкото тя и Пърси, защото Люсиен беше Доминик, а близнаците бяха само Ратбърн. Единствено момчето, което носеше гордото име Доминик и беше наследник на титлата, заслужаваше благоволението на дукесата. Колко пъти му беше давала възможност да се поправи! Всеки друг би получил страшно наказание и вечно заточение, но не и Люсиен — той си оставаше любимият й внук.