Устните на Кейт се опънаха в усмивка, защото си беше припомнила единствения път, когато бе успяла да засегне болезнено любимия си братовчед. Представи си тясното му орлово лице, обезобразено от белега, за който беше виновна тя. Бяха още деца, двамата с Пърси бяха значително по-млади от Люсиен. Но когато се държаха един за друг, а те правеха това винаги, успяваха да се справят с него въпреки впечатляващия му ръст и сила. Един ден усилията им дадоха резултат. Пърси се нахвърли върху Люсиен и отклони вниманието му с юмруците си, а през това време тя грабна едно парче от строшената порцеланова ваза и му разпори бузата. Така го беляза за цял живот.
По ирония на съдбата Люсиен стана главният виновник за обезобразяването, което разруши живота й. Докато той се възползва добре от положението си, защото белегът на бузата му придаваше нещо тайнствено и подсилваше и без това лошата му слава. Люсиен, дук Кемъри, не беше страдал като нея. Въпреки всичките усилия на близнаците, той наследи Кемъри. И сега разполагаше с богатство и власт, за които Кейт можеше само да мечтае, а на всичкото отгоре беше създал близнаци. Люсиен имаше всичко, тя нямаше нищо — бяха й отнели дори Пърси.
— Я не се преструвай на уморен, кочияшо, да не мислиш, че ще седя цял ден тук, докато ти оплакваш страданията на човечеството! — извика сърдито тя. — Отведи ме в Кингс Месинджърс Ин. Би трябвало да знаеш къде се намира. Близо е до Сейнт Мартин Ин Дъ Фийлде.
— Разбира се, милейди — отговори кратко кочияшът и преглътна забележката, че работата му е да познава всяка гостилница, всяка кръчма и всяко кафене в Лондон и че знае къде се намира Кингс Месинджър Ин, откакто е бил малко дете. Най-важната му задача беше да се отърве колкото се може по-бързо от странното трио, затова подкара конете в галоп към Пикадили, докато нощта падаше над Лондон и загръщаше града в гъста мъгла. Главите на животните едва се виждаха.
Кингс Месинджър Ин беше малка, добре управлявана гостилница в една спокойна странична уличка на Сейнт Мартинс Лейн. Там отсядаха най-вече пътници, които идваха за първи път в Лондон. Близостта й с Ковънт Гардън, Дръри Лейн и магазините по Оксфорд Стрийт, до модните площади и паркове на Уест Енд, я правеше любимо място за хора, които искаха всичко да им е под ръка. Но въпреки тези предимства Кингс Месинджърс Ин не беше място за изискани хора и именно затова Кейт я бе избрала. Беше невероятно да срещне тук някого от старите си познати или от Венеция. Конт Николо Руджери отсядаше с удоволствие тук, когато идваше в Лондон. Тя го беше чувала да споменава гостилницата, когато разказваше за пътуванията си до Англия. Тогава поемаше жадно всяка дума за любимата си родина и я пазеше в паметта си като съкровище. Странно утешително беше да знае, че контът е седял под този покрив, че е нощувал и се е хранил тук. Това установи Кейт, когато влезе в широкото преддверие и бе обгърната от топлина и светлина. От голямата трапезария отляво долитаха шумове, които недвусмислено показваха, че е време за вечеря, атмосферата беше весела, тракаха съдове, хората често избухваха в смях. Една слугиня притича с тежко натоварена табла, друга изнесе няколко пълни кани е бира. Лицата им бяха сгорещени и измъчени. Трябваше да положат усилия, за да се промъкнат покрай новодошлите, които им препречваха пътя към трапезарията.
— Тя ще дойде още преди жадните типове там вътре да са изпразнили проклетите кани — предрече момичето, преди да се скрие в опушения салон. Влизането й бе посрещнато е хор от дрезгави гласове и дръзки забележки.
— Вероятно желаете стаи — проговори една невероятно дебела жена, която се заклати към тях, след като едва бе провряла телесата си през тясната врата. Напудрената й глава беше украсена с богато надиплено боне, завързано с дантелена панделка, която почти изчезваше в двойната й брадичка. Подходяща по цвят престилка се опъваше над огромния корем, а по късите й, тлъсти пръсти блещукаше пила колекция първокласни пръстени.
Тези ръце могат да раздават силни плесници, установи Кейт, забелязала как страхливо се присвиваха прислужничките, когато минаваха покрай господарката си.
— Ще платите предварително, това е принцип при мен. И няма да взема нито една от чуждестранните ви монети — заговори предупредително собственичката и разтвори шепата си, в която стискаше няколко английски шилинги. — Вземам само английски пари. Comprenez-moi? — попита тя и подпря ръце върху могъщите си хълбоци, докато измерваше с презрителен поглед дребната стара жена, която изригна насреща й поток неразбираеми думи. Великанът, който надвишаваше с две глави жените, се взираше с празен поглед пред себе си. — Чужденци — проговори под носа си гостилничарката. — Сигурно очакват всеки в Лондон да разбира езика им.