Скрити зад плътната черна маска, сините очи на Кейт проследиха движенията на мъжа. Блуждаещият му поглед претърсваше помещението за оръжия, скрити врагове и възможни изходи. Изглежда ми дързък и вероятно е точно човекът, от когото имам нужда, каза си тя. Възрастта му не можеше да се прецени, дори ако той й я кажеше сам, нещо, в което Кейт сериозно се съмняваше. Беше среден на ръст, строен, със светли коси и очи и без особени белези. Това също говореше в негова полза, защото никой нямаше да запомни безличния скитник, нито пък щеше да помисли, че има насреща си крадец на скъпоценности или изнудвач.
Очевидно се беше постарал да се облече като денди. Светлокафявото кадифено палто беше видяло и по-добри дни, пожълтялата дантелена яка висеше тъжно около врата му. Панталоните бяха изпъстрени с кръпки, перуката отдавна не беше виждала четка. Много добре, каза си Кейт и на лицето й изгря доволна усмивка. Мистър Едуард Уолтъм беше наистина мъжът, когото си беше представяла.
— Имате ли желание за едно пътуване в провинцията, мистър Уолтъм? Чувала съм, че селският въздух прави истински чудеса с белия дроб… — започна тихо тя. Една цепеница падна в камината сред дъжд от искри и шумът заглуши останалите й думи.
Меко спускащите се морави, които се простираха зад терасовидните градини на Кемъри, бяха кафяви, а ясените около езерото бяха изгубили и последните си есенни листа. Силуетите на дърветата се очертаваха голи и унили на фона на сивото небе и предвещаваха идването на зимата. Въздухът беше натежал от наближаващия дъжд, първите капки вече падаха, облаците ставаха все по-черни и заплашителни. Отекна далечен гръм и заглуши уплашения младежки глас:
— Реа! Реа Клер! Добре ли си? — Уплашен до смърт, Франсис видя как сестра му се строполи от гърба на грациозната си кобилка, която отказа да прескочи живия плет. Гръмотевицата я бе уплашила и тя се закова на едно място с развяващи се юзди.
Реа Клер въздъхна, намести тъмносинята си шапчица, събра полите си и се надигна с мъка. Приглади жакета си и зачака Франсис и Ейвън, които бяха уловили непокорната кобилка, да й я доведат.
— Нарани ли се, Реа? — попита загрижено Ейвън, като видя разкъсаната й, опръскана с кал пола.
— Не, нищо ми няма, само ме е страх, че Канфийлд ще изпадне в ужас, като види костюма ми за езда. Ела тук, съкровище — продължи тихо тя и успокояващо помилва ноздрите на кобилата си. — Помогнете ми да я възседна, ако обичате — помоли тя и направи гримаса, разтърквайки ударения си лакът.
Джеймс скочи от коня си, преди братята и братовчедите му да помогнат на Реа. Скръсти ръце и ги подложи под крачето й, после умело я вдигна на гърба на кобилката. Без да се бави, Реа напъха ботуша си в стремето.
— Благодаря ти, Джеймс — прошепна тя и усмивката й беше само за него. Младата жена знаеше, че братовчед й е влюбен до полуда в нея. Ето и този път очите му се замъглиха, макар че й отговори с широка усмивка.
— Сигурна ли си, че можеш да яздиш сама, Реа? Би могла да седнеш пред мен — предложи плахо той и хвърли унищожителен поглед към брат си, който едва сдържаше смеха си. — Падането беше лошо. Трябва да побързаме, за да се приберем, преди да е заваляло по-силно.
— Не — възрази меко, но решително Реа. — Мисля, че има още време, докато завали, освен това не искам да съкращаваме разходката си заради мен. Вчера сте прекарали цял ден затворени в тясната карета, затова днес ви дадохме шанс да поизлезете малко на чист въздух. Освен това — прибави с искрящи очи тя — още не съм прескочила живия плет.
— Наистина ли смяташ да го прескочиш, Реа? — намеси се Ейвън, макар да знаеше много добре, че не може да я спре.
— Татко казва, че не бива да даваме на страха възможност да се вкорени. Така с по-добре и за мен, да не говорим за Скайларк. Трябва да прескочим живия плет още днес. До утре ще имам възможност да обмисля скока си поне хиляда пъти и не се знае какво ще реша — обясни усмихнато тя. — Сигурно ще се страхувам много повече от сега.
— Но, Реа… — започна Джордж, ала мъдрият Франсис го прекъсна.
— Няма смисъл да й противоречиш — проговори спокойно той. Познаваше добре сестра си и знаеше, че е по-добре да си спестят усилията.
— Сега ще видиш, Ейвън — обяви е тържествуваща усмивка Реа. — Винаги съм казвала, че нашият Франсис е умна глава — заключи с обич тя.
Втора гръмотевица отекна над хълмовете. Бурята наближаваше. Реа вдигна поглед към надвисналото черно небе и подръпна юздите на Скайларк, която нервно потропваше с копита.