— Боя се, че ще се наложи да прекарваме по-голяма част от дните си в къщи — предрече потиснато тя. — Май няма да има други пикници на открито.
— И аз се боя, че ще стане така — съгласи се Ейвън и погледът му проследи нейния към заплашителните черни облаци.
— Толкова се радвам, че сте тук — промълви Реа и в погледа й се изписа учудване. — Всъщност, защо дойдохте толкова рано? Балът е едва следващата седмица.
— Нали познаваш мама. Щом си втълпи нещо в ума, става упорита като магаре — обясни Джордж. — Каза ни, че непременно трябва да тръгнем, макар че не обясни защо.
— Пак ли е имала видение? — попита с усмивка Франсис. Той следваше отблизо Реа и Скайларк, които се отдалечаваха в тръс от живия плет.
— Да, пак имаше предчувствие — потвърди Ейвън. С тази дума децата на лейди Мери описваха странните видения на майка си, с които живееха, откак се помнеха. В тона му нямаше неуважение, дори напротив. Момъкът беше изпълнен с възхищение към дарбата на майка си. Твърде често странните неща, предсказани от нея, бяха ставали действителност и той не смееше да се шегува с виденията й.
— Сигурно е видяла годежа ти е граф Рендейл, Реа! — провикна се с коварна усмивка Франсис, макар че гласът му прозвуча съвсем невинно.
— Какво? — изрева Джеймс, ужасен от новината.
— Франсис се опитва да ни забавлява, но това очевидно не му се удава — отвърна Реа и побърза да смени темата. — Ще стане по-бързо, ако минем по черния път. Не е нужно да обикаляме хълмовете. — Тя потупа красиво извитата шия на кобилата си и пошепна окуражително: — Хайде, миличка, да им покажем как се скача!
Този път Скайларк не се уплаши. Прелетя високо над живия плет и копитата й дори не го докоснаха. Останалите четири коня последваха примера й. Вече бяха изминали доста път, когато Реа внезапно спря.
— Какво има пак, Реа? — разтревожи се Франсис.
— Загубих си шапката! — извика сестра му и огледа внимателно пътя зад себе си. — Господи, каква беда! Знаеш ли какво ми се пише, ако застана пред Канфийлд без прилична шапка на главата си?
— Ами, ако питаш мен… — Джордж искаше да даде добър съвет на братовчедка си, но тя го прекъсна така рязко, че очите му се закръглиха от учудване.
— Не чуваш ли? — извика сърдито тя и предупредително вдигна пръст към устните си.
— Какво да чуя? Да не би шапката ти внезапно да е проговорила? — попита подигравателно Франсис, но се сви на седлото под унищожителния й поглед.
— Аз чувам! — провикна се Джеймс и посочи към живия плет, който обграждаше пътя.
— И какво ти каза шапката, Джеймс? — попита със сериозна физиономия Джордж, макар че едва удържаше смеха си. — Сигурно те е уверила, че предпочита да бъде боне вместо тривърха шапка за езда?
— Е, каквото и да е било — намеси се практичният Ейвън, — аз съм сигурен, че идва от рова ей там.
— Да проверим — предложи Реа и когато никой не направи движение да скочи от коня си, за да й помогне, тя го стори сама. — Да не ви е страх? — предизвика ги тя, уви около ръката си юздите на кобилата и тръгна към страничния ров. — Господи, наистина има нещо! — извика възбудено тя.
— Чакай малко, Реа! Чакай! — проговори предупредително Франсис и скочи от любимия си кафяв кон. — Стой на място, Ел Сид — заповяда му той и се затича след Реа, която вече беше слязла в рова. Джеймс стискаше юздите на кобилата й и на лицето му беше изписано блаженство. — Не слизай, Реа! Може да е някое бясно куче! — изкрещя сърдито Франсис, но беше вече късно. Най-после и той чу шума, който бе привлякъл вниманието й.
— Не, не, това е само чувал, който се движи! — извика в отговор Реа и се плъзна по разкаляния склон. Като чу, че Ейвън я следва, тя хвърли облекчен поглед през рамо и му даде път да мине покрай нея и да нагази в мръсната вода. Силният момък скоро успя да измъкне тежкия чувал, от който се чуваше жално джавкане.
— Качи го на пътя, Ейвън — помоли Реа и се закатери нагоре по склона. Франсис побърза да й подаде ръка. — Хайде, Ейвън, побързай — настоя тя, защото беше забелязала недоверчивия поглед, с който братовчед й оглеждаше находката си.
— Струва ми се, че е по-добре да го оставя в рова — промърмори той и се заизкачва нагоре по хлъзгавия склон. Джордж му подаде ръка и го издърпа на пътя.
Преди Ейвън да е пуснал чувала на земята, Реа вече го преглеждаше, опипваше го с ръце, за да открие какво има вътре.
— Нямаш ли случайно нож, за да разрежем шнура? Ейвън пусна чувала в средата на пътя и отстъпи назад, за да го огледа. Реа веднага коленичи в калта и се опита да пререже шнура с остър камък, подаден й от Джеймс. Когато младежът коленичи до нея и започна да й помага с още един импровизиран нож, тя му се усмихна топло. Скоро шнурът се разхлаби. Реа хвърли поглед към изпълнените с очакване лица на братовчедите си, после разтвори чувала и откри шест полуудавени, треперещи кученца.