— О, бедничките ми! — прошепна тя и импулсивно прегърна първото. — Кой ли ги е изхвърлил там? Толкова е жестоко…
— Негодникът отдавна е офейкал, Реа, но слава Богу, че са още живи — окуражи я Франсис и приклекна до сестра си, за да огледа отблизо виещите кученца. — Позорно е да се вършат такива неща. Но се случва много често, нали знаеш. Много ми се иска да разбера от каква раса са.
— Сигурно мелези — отбеляза Ейвън. — Какво ще ги правим сега? — попита той, но бе прекъснат от засилващия се шум на наближаваща карета. Скърцането на впряга и тракането на колелата се чуваше съвсем ясно, но самата карета още не се виждаше, тъй като близкият завой я скриваше от полезрението им.
— Много бързо препускат — отбеляза Ейвън и смръщи чело, когато осъзна, че пътят е твърде тесен и че са застанали точно в средата. — Отстрани се, Реа! — извика той тъкмо в мига, когато каретата изникна иззад завоя и разпенените коне се устремиха право към тях.
Ейвън сграбчи братовчедка си за ръката, а тя се опита да се изправи, без да пуска чувала с кученцата, Франсис изсвири на Ел Сид и кафявият кон затропа с копита към края на пътя, следван от Джордж, който водеше другите коне. Въпреки това щеше да стане доста напечено, ако кочияшът не успееше да обуздае конете си. Франсис хвърли намръщен поглед към калната вода в рова — нямаше никакво желание да бъде запокитен там. Все пак кочияшът откри навреме малката група и успя да дръпне с все сила юздите на конете. Каретата се залюля и спря само на два-три метра от тях.
От вътрешността й се разнесоха ядни проклятия по адрес на кочияша и Франсис веднага се затича към прозорчето, за да предложи помощта си в случай, че проклинащата дама е била ранена.
— Какво ти стана, по дяволите! Ще те… — Гласът замлъкна изведнъж, когато жената хвърли поглед през прозорчето и се озова лице в лице с младия джентълмен, който я наблюдаваше развеселено.
Франсис чу тихия стон, който се изтръгна от гърлото на забулената жена, и усмивката му угасна. Той се приведе и се опита да погледне във вътрешността на каретата.
— Лошо ли ви е, мадам? — попита загрижено той, забелязал как жената притисна треперещата си ръка до сърцето си.
— Не, не, добре съм — заекна тя. — Само лек пристъп на слабост, нищо повече. Може би съм яла нещо развалено. Нали знаете какво предлагат в попътните гостилници — продължи с все по-укрепващ се глас тя.
— Щом сте сигурна в това, мадам — усмихна се учтиво Франсис, макар да се съмняваше в думите й. Тази жена трепереше от вълнение.
Кейт отговори на любопитния му поглед под сигурната защита на воала си и светлосините й очи се втренчиха в лицето му. Синът на Люсиен Доминик! Това момче не може да бъде друг, освен Доминик, каза си тя и преглътна. Лицето му й напомняше не само на Люсиен, а и на Пърси. Очите бяха различни, не е цвят на шери като тези на Люсиен и Пърси, не и толкова бледи като нейните, но остро изсечените черти го белязваха като член на семейство Доминик.
Кейт хвърли бърз поглед към останалите ездачи и очите й се присвиха в тесни цепки, когато забеляза опръсканото с кал момиче, стиснало в ръка някакъв странен чувал. Това момиче също беше от семейство Доминик. Странно, но изтощеният й вид само подсилваше красотата й. Златната й коса висеше на разбъркани кичури чак до бедрата и обрамчваше лице, което можеше да се сравнява само с прелестта на ренесансов ангел. Кейт въздъхна. Преди години и тя се отличаваше с тази въздушна, невинна красота. Погледът й измери внимателно останалите трима ездачи, двама, от които бяха с пламтящи червени коси, а третият — с тъмнокестеняви къдрици. Те не бяха от семейство Доминик, инстинктът й го подсказваше. Бледите й очи се върнаха на Франсис — след като момчетата не бяха от семейство Доминик, те преставаха да съществуват за нея. Единствените, които я интересуваха, бяха момъкът и момичето. Срещата й с тях беше плод на случайността, но това я правеше още по-важна.
— Трудности ли имате? — попита с учтиво любопитство тя и посочи към ездачите, застанали на края на пътя. — Струва ми се, че младата дама е паднала от коня си. Надявам се, че не е ранена? Роко — бърна се към слугата си тя и преди Франсис да е проумял какво става, непознатата заповяда нещо на италиански и великанът скочи от мястото си.
— Моля ви, няма нужда… — започна Франсис, но грамадният италианец вече вървеше към сестра му.