— Вярно е, Реа падна от коня си — продължи той, за да извини странния й вид, — но оттогава мина доста време. Препречихме пътя ви, защото Реа намери шест полуудавени кученца и настоя да ги спасим. Моля да ни извините, че ви спряхме така неочаквано — заключи учтиво той и усмивката му болезнено напомни на Кейт за Пърси. Толкова й се искаше да протегне ръка и да помилва бузата му…
— Разбирам. Много благородно от нейна страна — отговори сухо тя. — Сигурно живеете наблизо, щом сте излезли на езда в такова лошо време — продължи уж между другото тя, полагайки отчаяни усилия да овладее възбудата, която пулсираше във вените й. — Тъй като, доколкото знам, в околността няма друго имение, освен Кемъри, вие сигурно сте… — Кейт замлъкна и Франсис нямаше друг избор, освен да се представи.
— Аз съм Франсис Доминик, това е сестра ми Реа Клер, а момчетата са братовчедите ми Ейвън, Джордж и Джеймс — обясни скромно той, без да назовава титлите си.
— Разбира се — проговори тихо Кейт. — Вие сте маркиз Шардинел и наследник на Кемъри.
Франсис вдигна учудено едната си вежда.
— Познавате ли семейството ми, мадам? — попита хладно той. — Може би сте приятелка на родителите ми?
— Приятелка? — Думата прозвуча странно в устата на забулената дама. — Не, по-скоро стара позната. Да — подчерта тя, — позната от стари, прастари времена.
— Разбирам — промърмори Франсис. — Ще посетите ли Кемъри? За бала ли идвате?
Кейт поклати глава.
— Не, просто минавам оттук, но се радвам, че можах да се запозная със сина на Люсиен Доминик — отвърна учтиво тя, приведе се навън и видя, че Роко е приклекнал до Реа и наблюдава кученцата с глупава усмивка.
Реа Клер Доминик се усмихваше окуражително на плахия великан. Тя бе чула стъпки и когато вдигна глава, срещна погледа на две тъжни тъмни очи, в които се четеше няма молба. Но не се отдръпна, както постъпваха повечето хора, когато се изправяха срещу грамадния италианец с ограничен ум. Вместо това му се усмихна с цялата си сърдечност и по неподвижното мъжко лице пробяга изненада.
— Странно е, че са още живи — заговори му тя, когато той се приведе към нея и огледа кученцата.
Роко се взираше като втрещен в сърцевидното лице на момичето, обкръжено от златни коси. Бавнно, много бавно сърдечният й смях проникна в сърцето му и нещо се раздвижи в мозъка му. Тъмните му невинни очи се сведоха надолу, където показваше протегнатата й ръка, и се втренчиха в гладните кученца, които усърдно ближеха тънките й пръсти. Роко протегна бавно ръка, спря нерешително и погледна към Реа, очаквайки обичайния отказ. Но непознатата улови ръката му в своята, насочи я към кученцата, после положи едно от малките същества в шепата му.
— Всичко е наред — прошепна Реа и потупа ръката му. Остана много изненадана, когато видя сълзите в очите на великана и страха, с който той се взираше в безпомощното кученце. — Ще ги отнеса при човек, който знае как да се погрижи за тях — продължи да го успокоява тя. — Той обича кучетата и умее да лекува.
Единственото, което възприе разумът на Роко, беше любезността, с която това златно момиче се отнесе към него, към Роко бавния, слабоумния, който беше обект на подигравки от страна на всички в селото и дори на собственото си семейство. Роко смръщи чело, защото в паметта му бяха изникнали неясните очертания на някакъв много отдавнашен спомен. Скоро пред духовния му взор изникна меко женско лице, обкръжено от буйни руси коси. Сладостната, тъжна усмивка сякаш го призоваваше, разтворените й ръце го канеха да коленичи в молитва пред образа й. Още помнеше как бе треперил от страх пред непознатото, когато майка му го завлече в голямата каменна къща. Вътре беше толкова студено, а стените бяха толкова високи, че сякаш докосваха небето. Той разбираше, че е сторил нещо лошо, макар да не проумяваше какво, и сега щяха да го накажат, както каза майка му. Тя го отведе далеч от родното село и дома им и го остави съвсем сам в мрака на катедралата.
Той трябваше да помоли за прошка, но мълчаливите фигури, които се движеха между сенките, го плашеха. Вдигна очи към светлината, но страшните, разкривени гримаси препречваха погледа му. Как да помоли за прошка тези безмилостни лица, които го проклинаха с празните си очи? Той се отдръпна ужасено от каменните лица и зави като бито куче, докато погледът му срещна очите на мадоната и ангела й. Тя се усмихна надолу към него, прие го с обич в своя свят и трогна сърцето му с топлина, която липсваше във внушаващите страх зали на катедралата. Много скоро обаче му отнеха тази топлина и го прогониха навън в студа. Усмивката на мадоната избледня в мрака на нощта, когато вратите на огромната църква се хлопнаха зад гърба му. Оттогава Роко не видя мадоната — или поне не до днес, до този ден на английска земя.