— Мисля, че аз съм в по-добро положение — отбеляза зарадвано Ейвън. — Нямам нито титли, нито големи имения, които да наследя някой ден. Жената, за която ще се оженя, ще ме вземе заради самия мен, а не заради богатството ми.
— Много ти благодаря за доверието в красотата и очарованието ми — отговори Франсис, обиден от намека на братовчед си, че той не може да предложи на една жена нищо, освен наследството си.
— Знаеш, че не исках да кажа това, Франсис — възрази Ейвън и умело смени темата: — Добре ли чух? Онази жена наистина ли каза, че е стара позната на семейството ти?
— Точно така — потвърди Франсис, който все още беше под впечатлението на случилото се. — Питам се само откъде познава Стоун Хаус он дъ Хил. Много малко хора знаят, че фермата се намира недалеч оттук.
Ейвън помълча малко, после вдигна рамене.
— Ами, името на фермата звучи доста необичайно, не намираш ли? Може би дамата е чула историята за двамата братя, които се сбили за земята и единият си построил каменна къща в долината, а другият на хълма. Историята наистина е интересна, особено като се има предвид, че двамата не са си проговорили до края на живота си, а внуците и правнуците им също са живели във вражда. Днешните Тейбърови са първите, които общуват с роднините си в долината, нали?
— Това е вярно — съгласи се Франсис, но все още не изглеждаше убеден.
— Сигурно дамата има тайна среща — намеси се в разговора им Джордж, който не беше изпуснал нито дума.
— Може би — съгласи се Ейвън. — Във всеки случай сценарият е ясен: една тайнствена, скрита под гъст воал жена, един огромен слуга — чужденец и една млада дама в затруднено положение. Получава се истинско приключение — заяви той и драматично се плесна по гърдите, сякаш беше получил рана на дуел. — Може да стане напечено, не мислите ли?
— Стига само жертвата да не съм аз — засмя се Франсис и пришпори Ел Сид, опитвайки се да се усмихне. — Да се надяваме, че Реа ще узнае нещо повече за тайнствената непозната. Да видим кой ще стигне пръв до завоя! — провикна се той и бързо остави братовчедите си зад себе си.
— Лейди Реа Клер Доминик — промълви тихо Кейт, изговаряйки с наслада омразното име, докато зоркият й поглед не се откъсваше от лицето на девойката. — Необикновено име — отбеляза тя.
— Да. Нарекли са ме Клер на прабаба ми — тя е била французойка — отговори спокойно Реа и помилва кученцата в скута си.
— Разбирам. Името е много хубаво. — Кейт се потърси и поднесе към носа си парфюмирана с розова есенция кърпичка.
Реа засрамено прехапа устни.
— Боя се, че трябва да помоля за извинение. Миризмата наистина е ужасна.
— Не, не е това. Просто обичам уханието на розите. То ме утешава, особено в чуждата обстановка. Розите ми напомнят за родния дом — проговори със замечтан глас Кейт.
— От Англия ли произхождате, мадам? — попита тихо Реа. Тази жена събуждаше любопитството й, защото сякаш принадлежеше към два различни свята. Говореше английски без акцент, но облеклото и маниерите й бяха на чужденка.
— Да, англичанка съм — кимна Кейт. — Но както виждам, видът ми ви обърква. Отдавна не съм била в Англия. Честно казано, това е първото ми посещение в родината от петнайсет години насам. Отсъствах дълго — може би твърде дълго. Сега обаче съм тук и ще се погрижа да подредя живота си. Отдавна трябваше да се върнем, Пърси и аз, но се страхувахме от него и от властта му. Но мен вече не ме е страх — обясни шепнешком тя и Реа не чу почти нищо през гъстия воал.
Младата девойка наблюдаваше непознатата, която седеше насреща й в сумрака на каретата, и внезапно изпита съчувствие към нея. Тази жена изглеждаше толкова самотна, толкова тъжна, без приятели и без надежда. Тъгата й сякаш се простираше отвъд гроба на любимия човек, когото беше загубила — черното й траурно облекло сякаш се беше сляло с нея. Реа присви очи и се опита да различи чертите на лицето й под воала, но той беше толкова плътен, че се виждаха само някакви неясни форми. Внезапно тя срещна погледа на две бледи сини очи и се стресна.
Кейт се усмихна под маската си и зъбите й блеснаха. Тя разбираше, че момичето се опитва да разгадае как изглежда лицето й. Във Венеция никой не обръщаше внимание на маската й, но тук, в английската провинция, една маскирана жена представляваше истинска сензация. А точно сега тя имаше нужда от абсолютна анонимност, затова и се беше облякла така. Беше надиплила воала и го беше разположила така, че да скрие покриващата лицето й маска. През воала лицето й изглеждаше гладко като праскова — чисто и невинно, без никакъв белег. Вчера, когато се погледна в огледалото, дори самата тя помисли, че…