— Мадам? — попита плахо Реа, която беше забелязала треперенето на ръцете й. — Да не ви е зле?
— О, не, не, добре съм — отговори задавено Кейт и обърна поглед навън. Очите й поглъщаха добре познатите места, които прелитаха покрай каретата. — Мисля, че скоро ще стигнем. Помня, че някога изкачването по хълма ми се струваше много дълго. А сега стигнахме толкова бързо — извика тя, когато се появи къщата.
Роко скочи от капрата и отвори вратичката още преди каретата да е спряла напълно. Той погледна умолително Реа и младото момиче с усмивка му подаде чувала. Очевидно не се тревожеше, че мъжът може да ги изпусне, и наистина, той ги притисна с голяма грижовност до гърдите си, докато с другата си ръка й помогна да слезе.
Стоун Хаус он дъ Хил все още си стоеше на хълма такава, каквато я помнеха няколко поколения селяни. Основите й бяха заровени дълбоко в земята, защото беше построена много преди да бъде положен първият кехлибарен камък на Кемъри. Семейство Тейбър от Стоун Хаус он дъ Хил беше обработвало тези земи поне сто години преди първият Доминик да прекоси Канала, за да воюва в Англия. Столетията отминаваха, феодалните отношения се променяха, коронованите глави идваха и си отиваха, печелеха и губеха тронове, безброй хора умираха по бойните полета. Само две неща останаха неизменни — Тейбърови продължиха да обработват земите на Стоун Хаус он дъ Хил и останаха верни на херцозите Кемъри.
Старият мистър Тейбър, дребен, сбръчкан мъж с гъсти бели коси, стоеше под каменната арка и наблюдаваше пристигащите. Мършавото му тяло се огъваше под напора на вятъра, който свиреше покрай къщата. Очите му не виждаха добре, но той бе зърнал изкачващата се по хълма карета и беше излязъл да поздрави неочакваните гости. Гъвкавата му някога походка сега беше бавна и мъчителна, но децата му и всички селяни наоколо твърдяха, че отдавна е минал деветдесетте и трябва да се смята за щастлив, че все още живее. Никой не го беше чувал да се оплаква от болките, които постоянно го измъчваха, но сега, докато напредваше бавно по откритото място между къщата и хамбара, възрастта му личеше. Изглеждаше крехък като порцелан, макар че синът и снахата, както и внуците и правнуците му винаги твърдяха точно обратното: старецът обикаляше всеки ден полята на фермата и енергично тропаше с тънката си тояжка по земята, когато видеше нещо не по вкуса си. И най-често семейството го слушаше, защото умът му беше остър като бръснач, а съветите му разумни, каквито бяха открай време. Освен това мистър Тейбър, който бе надживял почти всички свои връстници, да не говорим за тримата му починали синове и внуци, беше обичан от всички заради събираното почти сто години богатство от истории и клюки. Той не забравяше нито едно видяно лице и многоцветните му описания съживяваха мъртвите, делата и злодеянията им. Старецът си имаше запазен стол в селската кръчма, а слушателите му се грижеха каната му никога да не остава празна.
Франсис и братовчедите му стигнаха до древната каменна къща малко преди каретата. Старият мистър Тейбър разбираше от коне и веднага позна, че не става въпрос за обикновени пътници. Когато забеляза едрия кафяв жребец на лорд Франсис и темпераментната кобилка на сестра му Реа Клер, той се ухили с цялото си лице. Децата на дук Кемъри бяха винаги добре дошли в дома му — особено младият лорд Робин.
— Желая ви добър ден, лорд Франсис — поздрави засмяно той, когато момъкът скочи от коня и забърза към него.
— Мистър Тейбър! Много се радвам да ви видя отново на крака — отговори Франсис, който знаеше, че старецът е бил две седмици на легло поради пристъп на ревматизъм. По вида му личеше, че още не се е възстановил напълно. — Как се чувствате?
— Не мога да се оплача, лорд Франсис, не мога да се оплача — отговори с треперещ глас мистър Тейбър и беззъбата му усмивка стана още по-широка. — Къде е младият лорд Робин? Не го видях с вас — обясни той и потърси с поглед къдравата тъмна глава на любимеца си.
— Той е в Кемъри и сигурно пак е измислил някоя лудория — отговори невъзмутимо Франсис. — А ако узнае какво сме ви донесли в негово отсъствие, ще се ядоса така, че поне един месец ще трябва да съм постоянно нащрек.
Старият мистър Тейбър се изкиска и се огледа с очакване.
— Тъй като видях кобилката на лейди Реа и вие обявихте изненада, мога само да кажа, че сестра ви пак ми е донесла някоя болна животинка.
Франсис се ухили и посочи към каретата, където загриженият Роко тъкмо помагаше на Реа да слезе. Братята Флетчър я наобиколиха, макар и на почтително разстояние от великана.