— Лейди Реа Клер! — извика старият мистър Тейбър и закуцука към каретата. Нищо не убягваше от примигващите му очи. Веднага беше открил чувала в ръцете й. Роко погледна смаяно стария мъж, после очите му отново се устремиха към златното момиче с кученцата.
Забелязал объркването и недоверието на грамадния слуга, мистър Тейбър се закова на мястото си. Този човек пазеше лейди Реа и кученцата. Воднистите очи на стареца се срещнаха с Роковите и със същата дарба, която му позволяваше да обуздава дивите животни и да успокоява уплашените, старият протегна бавно костеливата си ръка и окуражително потупа ръката на едрия слуга. Докосването оказа необичайно въздействие върху Роко: великанът сякаш се смали, усетил, че враждебността му се стопява.
— О, те са много мънички, за да живеят без майка, лейди Реа — проговори старецът и укорително изцъка с език, докато опипваше кученцата. — Къде ги намерихте?
— Някой ги е напъхал в този чувал и ги е хвърлил в рова край Хай Роуд — обясни Реа и сложи кученцата в лековитите старчески ръце.
— Малко топло мляко прави чудеса, затова не се тревожете повече, лейди Реа. Старият Тейбър няма да изостави бедните животинки — успокои я той, вдигна глава и забеляза дамата в каретата. — О, божичко — промърмори той, направи крачка напред и впи поглед в забулената фигура, подала се през прозорчето. — Простете, Ваша светлост — заговори засрамено той. — Не знам къде останаха добрите ми маниери.
— Съжалявам, мистър Тейбър — прекъсна го бързо Реа. — Това не е дукесата. Тази дама беше така любезна да ме подслони в каретата си до Стоун Хаус.
— О, да, веднага забелязах, че това не е каретата на дукесата. — Старецът не се почувства неловко от заблудата си. Той щеше да се засрами много повече, ако не беше поздравил веднага дукеса Кемъри. — Но ние все пак се познаваме, нали? Много мило, че сте докарали младата лейди. Надявам се, че не ви е забавила.
— Не — отговори кратко Кейт. — Не се забавих, но искам да ви кажа, че никога не сме се виждали. Просто минавам оттук и случайно срещнах децата на дук Кемъри. Както виждате, младата дама е паднала от коня си и не можех да не й предложа място в каретата си.
— Аха — промърмори мистър Тейбър, но продължи да се взира внимателно в непознатата. Обруленото му от вятъра чело се смръщи замислено. — Сигурна ли сте, че никога не сме се срещали? Аз може да съм стар, но никога не забравям човек, когото съм видял дори веднъж. Мога да се закълна в това. Сигурен съм, че съм чувал гласа ви, но кога… — не отстъпваше старецът.
Кейт го гледаше смаяно. Нима все още беше жив? Та той беше старец още когато тя беше младо момиче и живееше в Кемъри! Сигурно наближаваше стоте и въпреки това продължаваше да пъха любопитния си нос в работи, които не го засягат.
— О, аз непременно ще си спомня — продължи решително старият Тейбър. — Гордея се, че не съм забравил нищо, което се е случило в долината. Ще си спомня коя сте, и то много скоро — обеща той.
— Чудесно — промърмори Кейт. — Надявам се да не се разочаровате много, когато не успеете.
Старецът се изкиска, развеселен от забележката й.
— О, да, е всяка дума, която казвате, споменът се приближава, да, да. Но сега — обърна се той към Реа Клер, — сега ще отнеса малките в къщата. Тук е твърде влажно и студено за тях. Утре няма да ги познаете, лейди Реа — заключи той и закуцука обратно към дома си, като шепнеше успокояващи думички на уплашените кученца.
— Ще намина да ги видя, мистър Тейбър — извика подире му Реа и старецът кимна с глава. След малко приведената му фигура изчезна зад вратата.
— Бурята отслабва — рече Ейвън и посочи с пръст ивицата мътна светлина, която си пробиваше път през облаците. — Ако побързаме, ще стигнем в Кемъри преди следващия щурм.
— Вече съм толкова мокър, че ми е все едно — промърмори Джордж, който трепереше във влажния си жакет. — Крайно време е да се приберем на топло.
— Франсис? — попита Ейвън, но братовчед му беше необичайно мълчалив и не откъсваше поглед от забулената жена в каретата. — Време е да тръгваме, Франсис! Реа е още суха и се надявам да стигнем до обора, преди да е заваляло отново.
— Най-добре е да последвате съвета му — подхвърли тихо Кейт и направи знак на Роко да затвори вратичката на каретата. — Що се отнася до мен, влагата вече проникна в костите ми. Но с удоволствие ще ви предложа място в каретата си, мила моя, ако не се чувствате добре.
— Не, но много ви благодаря за предложението — отвърна Реа.
— Добре тогава — рече Кейт и махна с ръка за сбогом. После се отпусна назад и каретата се понесе надолу по хълма. Роко се обърна още веднъж и хвърли последен поглед към златокосото момиче, което му се беше усмихнало толкова мило.