— Я виж ти, нашата Реа се сдоби с нов обожател — отбеляза Франсис и помогна на сестра си да възседне Скайларк. — Странна двойка, не намираш ли?
— Изпитвам съжаление и към двамата — отговори Реа и малката група препусна в противоположна посока. — Изглеждаха толкова нещастни.
— Не можеш да очакваш жена в траурно облекло да изглежда весела — отбеляза Ейвън, който яздеше редом е нея. Копитата на коня му пръскаха още кал върху замърсения костюм на Реа.
— Не, разбира се, че не Ейвън — съгласи се братовчедка му. — Но аз останах с впечатлението, че тук не става въпрос за настоящето. И двамата бяха обзети от някаква странна меланхолия. Трудно ми е да обясня, но така беше. О! — извика тя, когато внезапно й хрумна нещо. — Жената ухаеше силно на рози.
— Какво странно има в това? — попита Ейвън. — Жените винаги се парфюмират.
— Да, но не чак толкова. Мислех, че ще се задуша, толкова силен беше ароматът. В каретата миришеше така натрапчиво, че… — Реа млъкна смутено.
— Какво, че? — настоя любопитно Франсис.
— Може би ще ви се стори смешно — продължи сестра му, — но имах чувството, че лежа в ковчег, пълен с рози. Да, смейте ми се — рече засрамено тя и съжали, че е изразила гласно чувствата си.
— Аз не се смея, Реа — отговори Франсис, не по-малко сериозен от нея.
— Трябва да призная, че наистина е странно — съгласи се Ейвън. — Кемъри не се намира на Чаринг Крос. Вашата долина е усамотена и не мога да си представя, че тази жена просто е минавала оттук.
— А аз ще ви кажа, че едрият слуга, който тя водеше със себе си, ми изглежда твърде подозрителен — намеси се в разговора Джеймс, който бе забелязал обожанието на Роко към обекта на чувствата му и умираше от ревност.
— Хубаво е, че всеки може да каже какво не му е харесало — промърмори практичният Джордж. — Аз обаче нямам време да ви слушам. Най-добрият ми костюм за езда отиде по дяволите и не виждам как ще обясня на татко, че имам нужда от нов. Крайно време е да се приберем в къщи!
Стреснати от тона му, ездачите ускориха темпото и пристигнаха пред портите на Кемъри тъкмо когато шлюзовете на небето отново се отвориха. Преживялата няколко столетия портиерска къщичка изглеждаше твърде гостоприемна под вятъра и дъжда, който плющеше в обкованите с олово прозорци. Къщурката беше видяла много посетители да влизат и излизат от великолепните зали на Кемъри, но никога не беше посрещала толкова мръзнещи, мокри до кости фигури като петимата, които минаха в галоп покрай нея.
Никога досега обградената с кестени входна алея не им се беше струвала толкова дълга колкото днес, когато препускаха към голямата къща, тласкани от вятъра и дъжда. Ниските каменни постройки на оборите бяха примамлива цел, обитателите им забелязаха отдалеч ездачите и вратите се отвориха с трясък. Дългите редици боксове, в които бяха подслонени прославените расови коне на дука, миришеха сладко на сено, меласа и овес, на кожа, ленено масло и катранен сапун, но над всичко беше миризмата на тор.
Прочутите обори бяха подчинени на Батърик. В неговите умели ръце дукът на Кемъри бе поверил съдбата на расовите си коне. Батърик се отнасяше сериозно към работата си и изпълняваше задълженията си е достойнството на управляващ монарх. Величественото му държане при извършването на всекидневните работи му беше донесло подигравателното прозвище Негово височество. Някои хора обаче, най-вече оборски ратаи и други прислужници, го наричаха Олд Кинг Бат, но само когато не можеше да ги чуе. Тъй като голяма част от работата им се състоеше в изтребването на тора и всекидневното миене на подовете и тъй като по отношение на чистотата в оборите си Батърик беше истински тиран, ядът им беше разбираем. Но Батърик не беше от хората, които само изискват от другите, без да вършат нищо сами. Той не беше започнал като господар на оборите, а като прост оборски ратай и познаваше отлично тежката конярска работа.
Батърик се гордееше с оборите си и за него беше чест да служи на един съвършен джентълмен, какъвто беше дук Кемъри. В очите на Батърик нямаше по-изискан мъж от този, които познаваше и обичаше конете, а Негова светлост беше образец в това отношение. Той никога не се лъжеше в конете, които купуваше, и благодарение на острото му око оборът беше пълен с животни от най-благородна кръв, за които им завиждаха всички коняри, кочияши и лордове в Англия.
Окото на Негова светлост беше непогрешимо не само по отношение на конете. Той си бе избрал една великолепна малка дукеса, която многократно беше доказала, че идва от добро семейство. Батърик трябваше да признае, че когато дукът бе довел новата господарка в Кемъри, той я беше преценил неправилно. Беше забравил, че ръстът невинаги е признак на ум и интелигентност — а новата дукеса имаше в излишък и от двете. Батърик си беше казал, че тя не е истинска расова кобилка, а само преди няколко години тя дари семейството с близнаци. Трябваше да се прегледам при лекар, помисли си сега конярят, отвратен от кратковременната си нелоялност към Нейна светлост, или поне да не си пъхам носа в неща, които не ме засягат.