Още докато беше зает с тези мисли, той насочи бащинския си поглед към петимата ездачи, които бързаха да се приберат в топлия и сух обор след проливния дъжд и силния вятър. Макар че бяха мокри до кости и трепереха от студ, те намериха сили да се пошегуват с положението си, докато скачаха от конете си, и огромното помещение се изпълни с дъх на пролет.
Младият лорд Франсис беше отличен ездач, който по нищо не отстъпваше на баща си. Наистина, щастлива случайност, че лорд Франсис беше по-възрастният от двамата братя и щеше да наследи титлата, защото лорд Робин, Бог да го пази, беше истински малък дявол, който непрекъснато затъваше до гуша в неприятности. От друга страна, никоя млада дама в Англия не можеше да стъпи и на малкото пръстче на лейди Реа Клер, макар че в момента девойката приличаше на краварка, която имаше зад гърба си твърде неприятен и изгубен спор с някоя опърничава крава.
Батърик хвърли изпитателен, добре школуван поглед към конете и въздъхна доволно, когато установи, че никой от красавците му не е пострадал. Най-после можеше да си разреши малка усмивка.
— Паднали сте, нали, лейди Реа? — поздрави учтиво той и на един дъх заповяда на ратаите да отведат конете, да им свалят седлата, да ги изтъркат, да ги нахранят и напоят. Гръмкият му глас отекна и в най-тъмните ъгли на обора и достигна до всеки мързеливец, който си беше позволил да се разположи там за почивка. — Прескочили сте живия плет от птичи дрян, нали?
Реа и Франсис избухнаха в смях. Те познаваха орловия поглед на Батърик и изобщо не се изненадаха от проницателността му. Ала Джеймс нямаше представа за качествата му и възхитено изсвири през зъби.
— Откъде, за Бога, узнахте това, мистър Батърик? — попита смаяно той.
— Много е просто, момче, трябва само да имаш очи на главата си — отговори конярят и се засмя на собствената си шега, докато Джеймс оглеждаше с отворена уста кобилата на Реа и опръсканите й с кал хълбоци.
Батърик застана пред Скайларк и нежно я потупа по задницата. После грижливо отстрани клончето дрян, което се беше заплело в дългата й опашка.
— Ето го птичият дрян — заяви той и загрижено огледа гърдите и предницата на кобилката. — Били сте и в Стоун Хаус он дъ Хил, нали? Как е мистър Тейбър?
Това прозрение изуми дори Франсис и той изгледа възрастния мъж с неприкрито учудване.
— Откъде знаете? — попита той и направи неуспешен опит да открие какво ги е издало.
Гръмкият смях на Батърик огласи обора.
— Един от слугите е бил в селото и ви е видял да яздите по хълма — обясни той, докато целият се тресеше от удоволствие.
— А какво сме правили в Стоун Хаус? — попита предизвикателно Реа Клер.
— Не бива така, милейди — укори я с невинно изражение на лицето Батърик. — Аз не съм врачка, но все пак — продължи с усмивка той, — щом искате да отгатна, ще ви кажа, че сте намерили изхвърлени или ранени животинки и сте ги отнесли на мистър Тейбър, който има дарбата да лекува. Няма нужда да съм магьосник, за да го разбера. Какво спасихте този път?
— Кученца — отговори Джеймс. — Реа ги намери.
— Така си и мислех. Изхвърлени, нали? Старият господин ще ги излекува, не се тревожете. Сега обаче е крайно време да се приберете по стаите си — продължи строго той, — иначе ще ви втресе и ще си имам неприятности с Негова светлост. Трябваше да изпратите някого от слугите е кученцата, а вие да се върнете в къщи. Не знам какво ще каже Нейна светлост, като ви види в този вид — заключи той и загрижено поклати глава.
— Реа се тревожи много повече от реакцията на Канфийлд — усмихна се Франсис.
— За нищо не съжалявам! — извика Реа и забърза към голямата къща.
— Не разбирам какво толкова лошо сме сторили — подкрепи я Ейвън. — Реа извърши добро дело и съм сигурен, че един ден ще получи справедливо възнаграждение за него. Няма причини да се страхува — промърмори той, докато минаваха под фамилния герб, който посрещаше всички, прекрачили прага на Кемъри, с гордото: „Не предавай истината, честта и целта“.
— Мисля, че наградата на Реа току-що пристигна, макар да се питам дали е точно тази, която тя заслужава — отговори му с висок шепот Франсис. Всички вдигнаха като по команда глави и видяха слизащия по стълбата граф Рендейл, облечен в царствено сини одежди. Видът му беше безупречен, копринените чорапи без нито една гънчица, токите на обувките блестяха, перуката беше съвършено фризирана и напудрена. Отдалеч личеше, че е много доволен от себе си. Съвсем случайно той сведе нос и забеляза уморените, мръсни ездачи, които го наблюдаваха с нямо възхищение.