Четири от лицата не изразяваха особено въодушевление от вида на безупречния джентълмен. Петото лице, това на Франсис, внезапно се опъна решително, в погледа му се появи нещо хищническо, което не предвещаваше нищо добро за граф Уесли Лотън.
— Велики Боже!
— Човек наистина може да разчита на графа, той винаги успява да намери подходящата дума — заговори Франсис и се развесели още повече, когато забеляза, че около ботушите му се е образувала кална локва. Чувстваше се ужасно в мокрите панталони и никак не му се искаше да стои и да слуша безкрайните поучения на графа за правилата на поведение в обществото.
— Какво се е случило? — попита граф Рендейл и бързо заслиза по стълбите.
— Застигна ни буря. Бихте ли ни пропуснали да минем? — попита с необичайна учтивост Франсис.
Ала графът остана на мястото си, тъй като не беше достатъчно чувствителен, за да забележи, че едрата му фигура препречва на уморените ездачи достъпа до стълбата и до сухите дрехи. Високомерното му изражение обаче веднага се смекчи, като забеляза окаяната фигурка на дамата на сърцето си.
— Лейди Реа Клер! — провикна се той, защото, макар да беше изненадан, не можеше да употреби друга форма. — Какво е станало с вас? С косите ви? Ами амазонката? — ужаси се той и огледа неодобрително опръсканите с кал поли и скъсания ръкав.
— Паднах от коня, нищо друго — отговори Реа. Нарастващото нетърпение, че един гост на дома й я подлага на разпит в сегашния й вид, се изрази в предателско потропване на обутото в ботуш краче.
Аристократичният нос на графа се намръщи, макар и едва забележимо.
— Но къде паднахте? — Той не можа да се удържи и зададе мъчещия го въпрос, въпреки добрите си маниери и убедеността, че е по-добре да си замълчи. Не можа да скрие и отвращението, пробягало по лицето му, когато усети неприятната миризма на мокра вълна, мръсни кучета, гнило дърво и коне.
— Това не е толкова важно, Уесли — отговори спокойно Реа, която нямаше намерение да му дава отчет за делата си.
Франсис обаче не беше толкова сдържан и побърза да осведоми графа е изкуствено весел тон:
— Ще ви призная, че спасихме от удавяне половин дузина новородени кученца. И по-точно — добави със злобно намигване той, — спасителката беше Реа.
— Спасили сте кученца? — повтори смаяно граф Рендейл. — Защо, за Бога?
Франсис скри доволната си усмивка и хвърли бърз поглед към братовчедите си. Графът беше реагирал точно според очакванията му. Сестра му се изчерви и вдигна гордо глава.
— Щом задавате този въпрос, очевидно не сте в състояние да разберете причината — отговори ледено тя и гласът й беше по-смразяващ дори от ледените тръпки, които я разтърсваха цялата, докато стоеше на стълбата и водеше светски разговор в мокрите си дрехи.
С поглед, който превъзхождаше многократно високомерието на графа, Реа го измери от глава до пети и продължи незаинтересовано:
— Струва ми се, че сте дошли няколко дни по-рано, отколкото ви очаквахме? — Гласът й беше съвсем тих, но обвинението в него недвусмислено.
Граф Рендейл се обля в червенина, защото отлично съзнаваше, че е допуснал сериозно нарушение на етикета, а ако Уесли Лотън се отвращаваше от нещо, това бяха лошите маниери — особено у самия себе си.
— Пристигнах със сър Джереми и Каролайн — обясни задавено той. Все пак не съжаляваше особено много за решението си, защото се беше надявал на няколко доверителни разговора на четири очи е лейди Реа Клер. И тъй като сър Джереми беше приятел на Негова светлост, а Каролайн — най-добрата приятелка на дъщеря му, беше близко до ума, че той с удоволствие им предложи да се възползват от каретата му. Той гостуваше често в Уинтърхол, провинциалната резиденция на сър Джереми, и този път беше планирал много внимателно датата на пристигането си, за да съвпадне с времето за тръгване към Кемъри. Беше твърдо решен да направи лейди Реа Клер своя жена, а ако някой Лотън имаше силна страна, то това беше неговата целеустременост.
— И Каролайн ли е тук? — попитаха в един глас Франсис и Ейвън и размениха погледи, в който се четеше неподправен ужас.
— Не бяхме сигурни дали сър Джереми и Каролайн ще дойдат, защото узнахме, че ревматизмът отново е започнал да го мъчи. Нали знаете колко мъчителни са тези пристъпи — обясни загрижено Реа, защото знаеше от опит, че иначе добродушният сър Джереми става ужасно раздразнителен, когато ставите го заболят и започнат да се подуват.