— Сигурно имате предвид стария мистър Тейбър от Стоун Хаус он дъ Хил. Той живее тук от цяла вечност. Повечето хора от околността смятат, че се е родил още по времето, когато са били положени основите на „Мери Грийн Дрейгън“. Но аз ви казвам, че нашата гостилница е била построена преди точно три столетия.
— Старецът има забележителен ум — отговори Кейт и смръщи чело. — Наистина ли помни всеки човек, когото е срещал?
— Точно така, милейди, старият Тейбър е хитър като лисица. Сигурен съм, че не е забравил нито едно лице, нито една случка от живота си — засмя се гостилничарят. — Долу в кръчмата за него винаги има място до огъня и кана от най-добрата бира — добави той, горд, че един от най-възрастните жители на селото му е постоянен клиент. Освен това беше от полза за оборота, защото когато старият Тейбър започнеше да разказва историите си, кръчмата се пълнеше с по двайсет, трийсет слушатели.
— Когато днес следобед минах покрай Стоун Хаус он дъ Хил, ми се стори, че къщата е празна — продължи Кейт. — Сам ли живее мистър Тейбър?
— О, не, той има син и снаха — отговори Хигълтон.
— И цял куп внуци.
— Разбирам — прошепна Кейт и протегна ръце към пламъците.
— Но всички отидоха да посетят майката на снахата в Бат. Момчето се ожени за чужденка — обясни мистър Хигълтон и обвинително поклати главата си, увенчана е напудрена перука. — Още първия път, щом видях красивото й лице и изисканите й маниери, разбрах, че ще им създава ядове. Тази жена на става за селянка.
— Значи в момента мистър Тейбър е сам в къщата си — отбеляза Кейт.
— О, не съвсем — възрази мистър Хигълтон. — Внучката му остана да готви и да дои кравите. И да се грижи за него, разбира се. Иначе къщата гъмжи от хора — заразказва гостилничарят, трогнат от загрижеността на гостенката. — Старият Тейбър ще доживее до сто години или да не се наричам Хорейшо Хигълтон! — засмя се той. — Така, а сега е време да се погрижа за вечерята, за да не ви се наложи да чакате дълго.
След като вратата се затвори след забързания мистър Хорейшо Хигълтон, в стаята се възцари потискаща тишина. Едва когато едно дърво в камината падна с остър пукот, Теди Уолтъм си възвърна дар слово. Още не се беше напил до безсъзнание и можеше да даде израз на предположенията си.
— Какво ви интересува благородният дук Кемъри? — попита той и вирна войнствено брадичка. — И какви бяха всички тези въпроси за децата на Негова светлост и за някакъв си старик? — продължи обвинително той и хвърли подозрителен поглед към забулената жена, стреснат от мълчанието й. — Защо не сте казали на Теди Уолтъм, че сте решили да изиграете номер на един толкова високопоставен господин?
— Наистина ли съм забравила да ви осведомя за този малък детайл? — попита отегчено Кейт и затропа с пръсти по масата. — Сигурен ли сте в думите си? Убедена съм, че го сторих. Вероятно сте били малко на градус, както обикновено, и не сте ме чули.
— Не съм чул нито дума за някакъв си дук — повтори строго Теди Уолтъм. — Не сте го споменали, защото сте знаели, че никога не бих се забъркал в такава каша. Дуковете имат могъщи приятели, милейди. По-добре да потърся щастието си в колониите, преди да застана на пътя на един истински дук.
Кейт измери с презрителен поглед страхливеца, който хленчеше в чашата си.
— Май ви е необходима по-голяма доза смелост, мистър Уолтъм. Брендито вече не ви помага. Но не се бойте, аз съм подготвила всичко. Нищо няма да се обърка, обещавам ви.
Теди Уолтъм извъртя кръвясалите си очи към небето.
— Често съм чувал такива приказки, предимно от мъже, застанали под бесилката. Тръгнах с вас, милейди, защото нямах основания да мисля, че сте толкова луда да скроите гаден номер на един английски дук. Да, милейди, вие сте си изгубили ума. Разберете, Теди Уолтъм няма желание да увисне на бесилката. Пътуването ми хареса, но лека-полека ме обзема носталгия по саждите и мръсотията на Лондон. Следователно… — Теди Уолтъм млъкна и сви рамене. — Най-добре е да се върна при старите си приятели.
Кейт изсъска няколко остри думи и макар че не разбра чуждия език, Теди осъзна, че става въпрос за него. Само след миг той се люлееше на метър от земята в мощните ръце на Роко, който го беше сграбчил за яката.
— Веднага ме пусни, недодялан вол такъв! — изкрещя задавено мъжът. Яката стягаше гърлото му, лицето му се наля с кръв.
— Роко реагира само на моите заповеди, мистър Уолтъм — рече Кейт и се облегна удобно на стола си, за да се наслади на затрудненото му положение. От гърлото й се изтръгна тих смях. — Скъпи ми мистър Уолтъм, вие сте не само страхливец, но и глупак. Вече сте забъркан в тази каша и няма да се върнете в Лондон, преди да съм ви позволила. Наех ви, за да ми свършите работа, и очаквам да го направите. — Тя се замисли и продължи с тъжен глас: — Мисля, че няма да ви хареса начинът, по който ще ви накажа, ако ме разсърдите.