— Надявам се, че всички са научили ролите си — намеси се Ричард и изгледа строго малките артисти. Децата насреща му изглеждаха невинни като ангелчета.
— Татко се погрижи да ги научим — отговори тъжно Джордж. — По целия път от Грийн Уилоус насам ни изпитваше. Вече си мислех, че сме се върнали в полка му — прибави той и запрати въображаемо гюлле към Джеймс, който седеше насреща му.
— Мистър Ормсби ще ти бъде вечно благодарен, Терънс — рече с добре изиграна сериозност Ричард.
— Господа да ме пази! — изсмя се генералът при мисълта за мекия и добродушен домашен учител, чийто свят се въртеше само около класните стаи на Кемъри. — Само ако ми беше паднал в полка… — прибави с намигване той.
— Боя се, че щеше да го унищожиш без остатък — хили се дукът. — Всъщност, мистър Ормсби е много добър човек. Мисля, че гори от нетърпение Андрю да порасне по-бързо, за да почне да го учи. Уверен съм, че единствената цел в живота му е да обучава наследниците ми.
— Знаете ли, много ми се иска да не бяха дали ролята на шута точно на мен — оплака се Джеймс. Новосъбудената му мъжка гордост страдаше, че трябва да представи една толкова смешна фигура.
— Да не мислиш, че си единственият, който е недоволен! — засмя се Франсис и разкриви лице в гримаса. — А мен ме принудиха да изпълня ролята на тлъстия рицар сър Тоби Белч. — Той наду бузи, опита се да направи двойна брадичка и изрецитира грижливо подготвения текст: — „Добре дошъл, магарешка главо! Защо не изпеем един канон?“ А сега ще чуете някои от по-изисканите редове: „Бомби и гранати!“ „Ад и дяволи!“ Или: „Ай, какво правиш там, гълъбчето ми? Как си, гъсенцето ми?“ — Франсис избухна в луд смях. — Мистър Ормсби даже настоява да си подплатя дрехите с възглавници!
— Защо трябва точно тази сутрин да репетираме? — изхленчи Робин и хвърли изпълнен е копнеж поглед към прозореца, през който проникваха ярки слънчеви лъчи. — Това е първият слънчев ден от седмици насам. Не е честно Реа да излезе на езда, а аз да не мога. Защо тя не репетира? — възмути се той. Мисълта, че сестра му би могла да излезе на разходка без него, беше непоносима.
— Днес ще ни пробват костюмите — напомни му Франсис. — Реа вече е готова.
— Мисля, че представлението ще бъде чудесно — отбеляза замечтано Ана, без да обръща внимание на гневните погледи на братовчедите и братята си. — Мислиш ли, че мама ще се почувства по-добре и ще може да ни гледа? — попита загрижено тя.
— Мама е добре — успокои я е усмивка Терънс Флетчър. — Прекара неспокойна нощ и е решила да си поспи малко повече, това е. Сигурен съм, че ще слезе за обед и ще бъде бодра и свежа както винаги.
Дукесата сведе поглед към ръцете си, обезпокоена от състоянието на сестра си. Разтревожи се, защото усети, че и Люсиен е забелязал нервността й, но какво можеше да му каже? Как да му обясни, че Мери има странни видения, в които не може да се намери почти никакъв смисъл? Най-после тя вдигна глава и овладяно посрещна питащия, но много нежен поглед на съпруга си. Знаеше, че той никога няма да проумее докрай страданията й, докато чакаше да се случи неизбежното. Лятото беше дълго и топло, а сега на вратата чукаше есента. Още не се беше случило нищо, но злото неизбежно щеше да дойде. Беше само въпрос на време — и двете с Мери го знаеха много добре. Никой не можеше да повлияе върху съдбата.
Лейди Мери Флетчър се мяташе неспокойно в леглото и копринените завивки се свлякоха от рамото й, когато се обърна. Дългата й червена коса се беше разпръснала върху възглавниците и тя разтърсваше глава с все сила, сякаш искаше да отблъсне невидим нападател.
По челото й избиха ситни капчици пот, спуснаха се към слепоочията и цялото й тяло се разтрепери от безименно вълнение. Събуди се от собствения си писък. Улови се за бузата, а с другата ръка се протегна за малкото огледало на нощното шкафче. Уплаши се още повече, когато видя тъмните кръгове под очите и сгърченото си от мъка лице.
— О, мили Боже! — прошепна жената, обезумяла от страх пред неизвестното.
После се отпусна във възглавниците и се опита да се овладее. Ала беглите образи от сънищата й напираха да излязат навън и ускориха дъха й. Ще замръзна, помисли тя и придърпа завивката над голите си рамене. Над леглото витаеше смъртта.
— Стар… много стар човек… — шепнеше като на себе си Мери. — Вода… вода… толкова дълбока и черна… а аз не мога да плувам! — изплака тя и очите й се напълниха със сълзи. — Кръв от много… толкова много хора, и те… там е синьо… все сини тонове… сини очи… син океан… синьо небе… син костюм за езда… а какви нюанси! — Тялото й се отпусна и намери покой в съня.