Теди Уолтъм изгледа крехката моминска фигура, загърната грижливо в големите ръце на Роко.
— В Лондон имам много приятели, милейди, и поне дузина от тях ще се избият, за да получат такава красавица. — Това още не беше в състояние да задоволи любопитството й, но Теди Уолтъм нямаше намерение да разкрие картите си. — Мисля, че бихме могли да извлечем известни материални облаги от отвличането, стига само да подхванем работата, както трябва. Да, мисля, че Лондон сега е най-подходящото място за нас, милейди.
— Много добре, мистър Теди — отбеляза Кейт и безуспешно се опита да се разположи по-удобно в ъгъла си. София, която досега беше мълчала и сякаш не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше край нея, побърза да завие с одеяло коленете й. Единствената цел в живота й беше да се грижи за удобствата на обожаваната си господарка. — Сега разбирам, че съм преценила способностите ви твърде прибързано и съм ви подценявала — продължи с ледена усмивка Кейт.
Аз обаче на ви подценявам, милейди, каза си на ум Теди Уолтъм и облегна глава на меката кожена възглавница. Нямаше доверие на тази жена и нямаше да си позволи дори кратък сън, докато беше близо до нея.
— Тази кръв не е от коня, Ваша светлост — обяви със сериозен глас Батърик и думите му отекнаха като погребална камбана в задъханата тишина на обора. Той срещна погледа на дука и големите му, сръчни ръце увиснаха безпомощно. Само да не трябваше да му кажа това, помисли си той и отчаянието му нарасна. Положението беше лошо, много лошо. Никой нямаше представа какво се е случило — знаеха само, че лейди Реа Клер и граф Рендейл са изчезнали.
Дук Кемъри въздъхна, но не беше изненадан. Това можеше да се очаква. Но какво ли се беше случило?
Страшната мисъл, че е било извършено престъпление, изникна в съзнанието му, но в това просто нямаше смисъл. Никой от Кемъри и околностите, който имаше поне малко ум в главата си, не би се осмелил да посегне към дъщеря му. Реа Клер беше известна навсякъде. Какво ли беше станало? Дали не бяха претърпели злополука? Може би дъщеря му беше паднала от коня и лежеше в безсъзнание на земята? Но къде беше граф Рендейл? Какво бяха сторили с него?
— Само ако младата мис можеше да ни разкаже нещо, Ваша светлост — промълви колебливо Батърик и кимна с глава към къщата, където лежеше припадналата Каролайн Уинтърс. След като конете се върнаха в Кемъри без ездачи, той веднага бе изпратил карета, няколко слуги и оборски ратаи да претърсят околността. По това време страхът му не беше толкова голям, защото знаеше, че и младата лейди, и графът са отлични ездачи. Но че един от тях, да не говорим за двамата, е паднал от коня… тази мисъл изобщо не му харесваше. Изпрати едно момче в къщата, за да съобщи за случилото се на дука и зачака заповедите му. След малко се върна единият от слугите и вестите, които донесе, бяха повече от страшни. Никой не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите им, когато отвориха вратичката на каретата. Каролайн Уинтърс, изпаднала в дълбоко безсъзнание, с разкъсан син костюм за езда.
Самият дук отнесе на ръце раненото момиче и го положи в мекото легло. Откакто я бяха намерили да върви като замаяна по пътя, от устата й не беше излязла нито дума. Едното й око беше подуто и посиняло. Никой не знаеше колко време се е влачила така, нито откъде е дошла. Каролайн Уинтърс беше единствената, която знаеше отговора на толкова много въпроси. Но засега е нея не можеше да се говори. Бяха изпратили за лекаря, но той се бавеше. Можеха само да чакат.
— Тръгнаха за Стоун Хаус он дъ Хил — проговори замислено дукът. — Питам се дали са стигнали дотам.
— Сигурно са искали да посетят стария мистър Тейбър и да видят добре ли са кученцата — предположи Батърик.
— Реа е получила писмо от стареца, в което я е помолил да намине покрай него — обясни дукът и лицето му омекна при мисълта за любимата му дъщеря. Тя беше толкова добра. Може би именно добротата я беше въвлякла в сериозна опасност…
— Той ли е написал писмото? — попита Батърик.
— Не съм много сигурен. Като си помисля, струва ми се малко странно, че са го донесли толкова рано.
— Тук сте прав, но повече ме смущава фактът, че старият мистър Тейбър не може нито да чете, нито да пише. Ваша светлост — обясни тихо Батърик.
— Може да го е написал някой от семейството — възрази дукът, който не разбираше за какво намеква конярят му.