— Той е съвсем сам в дома си, само с една внучка — обясни търпеливо Батърик. — А тя е още съвсем малка. Сигурен съм, че не се е научила да чете и пише. Повечето Тейбърови не смятат това за нужно.
— Оседлай коня ми, Батърик — заповяда дукът. — И един за генерала.
— Веднага, Ваша светлост — отговори Батърик и се обърна към зяпналите ги ратаи. — Ще разберем какво се крие зад тая работа, или да не ми е името Олд Кинг Бат.
— О, да — усмихна се дукът. — Оседлай и един кон за себе си.
Батърик се ухили с цялото си лице.
— Тъй вярно, Ваша светлост. За мен ще бъде чест.
Стаята, в която спеше Каролайн Уинтърс, беше потънала в тишина. Както дукеса Кемъри, така и лейди Мери Флетчър, които бдяха над леглото й, изглеждаха забележително спокойни, макар че страховете им надвишаваха много грижата за пострадалото момиче. И двете помнеха думите, казани в началото на лятото. Думи, които бяха станали действителност. Нито дукесата, нито лейди Мери бяха произнесли на глас тревожните си предположения, защото всяка знаеше за какво мисли другата.
Дукесата наблюдаваше замислено как сестра й опипва изпоцапания костюм за езда, с който беше облечена Каролайн и който със сигурност принадлежеше на Реа Клер. Все още не беше ясно защо го носеше Каролайн. За миг, когато внесоха в къщата безжизненото тяло, тя помисли, че пострадалата е дъщеря й. Но после, дано Бог й прости, сърцето й направи огромен скок от радост, като видя, че е Каролайн. Беше толкова благодарна, че дъщеря й е останала жива и здрава, и беше погледнала към вратата с надеждата, че Реа всеки момент ще се върне в къщи. Но тя не се появи и никой нямаше представа къде е. Тя и граф Рендейл сякаш бяха потънали в земята.
Загрижените й виолетови очи се отправиха отново към момичето, което много приличаше на дъщеря й. Тя се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, докато в главата й се гонеха хиляди различни мисли, една от друга по-ужасяващи. Не, не биваше да мисли за най-лошото. Всичко щеше да се оправи. Трябваше да се оправи.
Откъм леглото долетя лек стон. Дукесата и лейди Мери затаиха дъх и страхливо зачакаха знак, че момичето се е събудило. Ала бледите ресници и устни останаха затворени.
Сър Джереми се отпусна в стола си, сякаш му се бяха подкосили краката. Той приемаше случилото се направо трагично, дукесата разбираше страданията му, но не намираше нито една дума за утеха на мъжа, който бдеше при дъщеря си с подути от плач очи.
— Ще направим всичко, което е по силите ни, за да й помогнем, Джереми — заговори най-после тя. — Докторът ще дойде скоро, а разбира се, имаме и Роули — допълни тя и посочи камериерката с тъжно лице, която тихо чакаше в края на леглото. — Тя е много опитна лечителка. Имаме й безгранично доверие. Сигурно можеш да си представиш колко порязвания, цицини и детски болести е излекувала — обясни дукесата и се опита да се усмихне. — И то не само на моите деца, а и тези на Мери.
— Права сте, Ваша светлост — обади се Роули, за да помогне на господарката си. — Помня как веднъж малкият лорд Робин се изтърколи надолу по стълбата и си разцепи главата. Два дни мълча като риба, просто да не повярваш. А на третия, тъкмо когато бях задрямала, той просто скочил от леглото и хукнал към кухнята, както си бил по нощница. Там го и намерих. Седеше си най-спокойно на масата и ядеше сладкиш с праскови. Не се бойте — заключи Роули и енергично разтърси глава, — при удари по главата няма по-добро средство от дългия сън.
Сър Джереми вдигна глава и в очите му просветна надежда.
— Така ли мислите? Струва ми се, че дишането се е успокоило, Роули. А и лицето не е вече толкова червено.
— Нали ви казах! Трябва само да я затоплим. А щом се събуди, ще получи голяма доза от специалното лекарство на мисис Тейлър — отговори Роули, щастлива, че са заговорили на любимата й тема, лечебното изкуство. — Толкова бързо ще се изправи на крака, сякаш е седнала върху игла. Знаете ли какво се сещам, сър Джереми — продължи невъзмутимо тя и кимна с глава на дукесата, преди да се обърне отново към объркания, но внимателен слушател, — когато работех като камериерка в един лондонски бордей…
Дукесата и Мери излязоха на пръсти от стаята и предоставиха сър Джереми и дъщеря му на грижите на Роули. Тръгнаха мълчаливо по коридора — ръка за ръка, както правеха като деца, когато тичаха със смях по сладко ухаещите прясно окосени ливади. Дукесата усети, че сестра й е студена и скована, притисна нежно ръката й и срещна неспокойния поглед на сивите й очи.
— Знам, че няма смисъл да ти го казвам, Мери — започна дукесата, — но не бива да се чувстваш виновна за онова, което се случи.