— Н-не — заекна момичето, без да може да откъсне очи от белязаното му лице. — Когато го прихванат, стига чак до другия край на долината.
Дукът въздъхна и избягна въпросителния поглед на жена си.
— А виждала ли си лейди Реа Клер тази сутрин? Или граф Рендейл?
— Не, сър, не. Имах толкова много работа — отговори момичето и като усети, че отговорът му разочарова важните посетители, продължи с обясненията: — Издоих кравите и ги изведох на паша. А те са толкова упорити, че загубих много време. Сега трябва да опека хляб и да избия маслото. А най-лошото е, че кокошките не мътят, където им е мястото. Сигурно е заради дъжда и…
— Люсиен, Ричард! — извика Терънс Флетчър от хамбара. Докато другите разговаряха с Джейни Тейбър, той бе претърсил двора за признаци на скорошна активност — следи от копита, отпечатъци от крака или нещо друго.
Дукесата изтича загрижено към него, защото лицето му, макар и често мрачно, сега изглеждаше толкова разтревожено, каквото не го бе виждала от години.
— Какво има, Терънс? — попита тя, когато стигна до него, и се опита да погледне през рамото му в тъмния хамбар.
— Погрижи се момичето да остане отвън! — посъветва я е многозначителен поглед той и се обърна към Люсиен. — Сабрина не бива да влиза в хамбара. — Ала и сам знаеше, че настояването му е напразно. Дукесата мина решително покрай него, но след малко спря и е нетърпение зачака някой да я придружи.
Люсиен вдигна безпомощно рамене. Той познаваше ината на жена си и не му оставаше нищо друго, освен да я последва. Генералът, следван по петите от любопитния Батърик, тръгна след тях и малката Джейни остана с отворена уста на вратата.
— Ей там — обади се Терънс и посочи един тъмен ъгъл на хамбара. — Старецът. Мъртъв е — обясни той и отстъпи настрана, за да могат и останалите да го видят.
Старият мистър Тейбър лежеше на сламата с разперени ръце, сякаш се беше опитал да се залови за нещо при падането си. На тила му се виждаше голямо кърваво петно.
— Бедният старец! — прошепна с болка Сабрина.
— Може би се е спънал и си е ударил главата в ръба на масата — предположи Терънс, забелязал окървавеното дърво.
— Толкова тъжно. Той беше добър човек, Люсиен — изрече с болка Сабрина. — Но е вярно, че напоследък изглеждаше доста отслабнал.
— Той беше много стар, Сабрина — отговори дукът. Откак се помнеше, старият мистър Тейбър беше жива легенда в Кемъри. Всички го обичаха. — Много ще ни липсва.
— Така е, Ваша светлост — намеси се рязко Батърик и лицето му пламна от гняв. — Той беше добър човек, почтен човек и не заслужаваше да умре по този начин.
Терънс Флетчър го изгледа изненадано.
— Какво говорите, човече?
— Тази смърт не е била естествена. Старецът е бил убит, ето какво искам да кажа — обясни мрачно Батърик и вирна брадичка, сякаш се готвеше за битка.
— Велики Боже, какво означава това, Батърик? — изрева генералът.
— Казвам истината — обясни спокойно конярят. Дори заповедническият тон на генерала не беше в състояние да го сплаши. — Ще ви кажа защо мисля така, макар да съм сигурен, че вие и сам щяхте да го забележите, генерале, ако имахте моята недоверчива натура.
— И коя е истината?
— Мистър Тейбър е умрял още снощи. — Тази потресаваща новина беше произнесена съвсем тихо. — Затова си помислих, че тези изстинали пръсти не са били в състояние да напишат писмото до лейди Реа Клер — обясни той и това ужасяващо откритие сякаш процепи тишината.
Дукесата не можеше да откъсне поглед от изстиналия труп на стария мистър Тейбър.
— Не разбирам. Защо са го убили? Господи, Люсиен! Та той беше поне на сто години! Нима един толкова добър човек като стария мистър Тейбър би могъл да представлява заплаха за някого?
— Онова, което не проумявам — намеси се загрижено Терънс, — е връзката между смъртта на стареца и онова, което се е случило с Реа Клер и граф Рендейл. И кой, по дяволите, е написал онова проклето писмо?
Батърик коленичи до мъртвото тяло и след малко вдигна глава.
— Опитал се е да нарисува нещо на земята — обясни той, много доволен, че е успял да намери някаква следа, колкото и неясна да беше тя.
— Птица? — извика неразбиращо Терънс Флетчър и се опита да различи линиите в здраво отъпкания глинен под, като се приведе над рамото на Батърик.
Сабрина се протегна напред, после дори коленичи.
— Прилича на гълъб — промълви учудено тя.
— Точно така, Ваша светлост — съгласи се Батърик. — Но не мога да си представя защо в последните минути от живота си старият Тейбър е нарисувал точно гълъб.
Дукесата се надигна с треперещи крака и побърза да се отдалечи от трупа. Затвори за момент очи и облегна главата си на една дървена греда. После усети как ръцете на Люсиен я обгърнаха и се сгуши в утешителната топлина на прегръдката му.