— Само глупаците не знаят що е страх, Рина.
— Слава Богу, че поне не съм глупачка — усмихна се измъчено дукесата и отпи глътка шери. — Само да можех да не седя бездейна тук и да чакам! Защо не съм сега с Люсиен! — възмути се тя и скочи от мястото си.
— Дано открият нещо — прошепна Мери, обличайки в думи молитвите си.
— Боя се, че няма да постигнат нищо — възрази дукесата.
— Не вярваш в историята на Каролайн, нали?
— Нито една-едничка дума. Всичко е лъжа — отговори остро Сабрина и виолетовите й очи засвяткаха гневно. — Цигани! — изсъска презрително тя, ала презрението й не се отнасяше до отхвърлените от обществото цигани, а до личността, която разпространяваше глупостите за тях. — Последният табор напусна Кемъри преди две седмици. Съмнявам се, че в нашата долина са дошли цигани, способни да отвлекат едно английско момиче. Те не общуват с хора, които не принадлежат към племето им. Освен това Люсиен винаги е разрешавал на циганите да разпъват шатрите си в земята му, а същото правеше и дядо му преди него. Той твърдеше, че циганите носят щастие. Никога не са ни създавали неприятности, а местните хора, най-вече по-младите фермери, посещаваха лагерите им, за да въртят търговия. Циганите познават Реа и никога не биха злоупотребили с доверието на Люсиен или с моето, като я отвлекат. Ето затова не вярвам в историята, която ни поднесе мис Каролайн Уинтърс — завърши разгорещено тя.
— Но защо й е било да лъже? — въздъхна тъжно Мери. — Това би било много жестоко от нейна страна. Не мога да разбера как се е осмелила да постъпи по този начин…
— Ти виждаш у хората само доброто, Мери. Ти се отнасяш с доверие към всички, не си като мен. Питаш ме защо Каролайн е излъгала. Предполагам — заговори замислено тя, — че младата дама умира от удоволствие да е в центъра на вниманието. През последните дни всички я засипват с грижи. Откакто се е събудила, бедният Джереми се скъсва да тича насам-натам, за да изпълнява прищевките й. Поведението й е достойно за презрение. Коя дъщеря използва така безсрамно любовта и великодушието на баща си? Казахме й, че Реа и граф Рендейл са изчезнали, но тя няма никаква представа как е станало това. И не можа да измисли нищо по-добро, освен една невероятна история за цигани. Тя трябва да задоволи жаждата си да бъде постоянно обект на внимание и в резултат на това днес по-малко от всякога разбирам какво е сполетяло дъщеря ми. Понякога трябва да положа дяволски усилия, за да се овладея, иначе ще я сграбча и ще я удуша! — изфуча разгневено дукесата и дори Мери не разбра сериозно ли говори сестра й или не.
— Питам се кога ли ще се върнат Люсиен и Терънс — прошепна Мери и се опита да си представи колко мили може да има до циганския лагер.
— Кой знае — отвърна дукесата. — Във всеки случай ще им се наложи да търсят извън нашия район. Все още съм на мнение, че първо трябваше да претърсят по-обстойно околностите на Кемъри. Ясно ми е, че огледаха навсякъде, но въпреки това… — Гласът й беше изпълнен със съмнение. — Имам чувството, че е по-добре да продължат търсенето тук. Затова и побеснях от лъжите на Каролайн. Само губим скъпоценно време.
— Кога е погребението на мистър Тейбър? — попита Мери, опитвайки се да смени темата.
— Утре. Решиха да изчакат, докато синът му се върне от Бат. Двамата е Люсиен също ще присъстваме. Той беше много мил старец и не биваше да умре така. Беше неспособен да убие дори муха.
Вратата към салона се отвори. Влезе сър Джереми, подкрепяйки грижовно изтощената Каролайн, която тежко се опираше на рамото му. Сър Джереми поздрави дукесата и лейди Мери, а Каролайн изобрази на лицето си смела усмивка и благосклонно кимна с глава. Беше толкова заета със самата себе си, че изобщо не забеляза погледите, които си размениха двете сестри. Позволи на баща си да я настани на дивана, а той се погрижи да снабди дъщеричката си с всички удобства и уви коленете й с дебело одеяло.
— Добре ли ти е така, скъпа? — попита загрижено той и приглади още веднъж одеялото. — Ей сега ще дойда при теб. Искам само да облекча малко крака си — извини се той и закуцука през стаята към голямото кресло в стил „Кралица Ана“, пред което беше поставено ниско столче за крака. Отпусна се върху възглавниците и издаде доволна въздишка.
— Нали няма да заспиш, татко? — попита капризно Каролайн, забелязала, че главата му се намести удобно в извивката на облегалката. От опит знаеше, че само след няколко минути ще чуе доволно хъркане.
— О, разбира се, че не, скъпа — отговори сър Джереми и вдигна глава, защото в този момент влязоха двама прислужници с табла за чай и кристална гарафа, пълна с бренди.