— Позволих си да ви донеса нещичко, милейди — обясни почтително Мейсън, който придружаваше прислужниците. — Нещо освежително за сър Джереми и мис Каролайн, кана прясно кафе за Ваша светлост и топъл чай за лейди Мери. Надявам се, че не съм проявил твърде голяма дързост, Ваша светлост. Но като се има предвид, че Негова светлост още не се е върнал, реших, че ще пожелаете да отложите обяда и…
— Отлично предложение, Мейсън — усмихна се дукесата. — Мисля, че трябва да започнете от сър Джереми. Изглежда ми много ожаднял.
— Винаги съм казвал, че Люсиен е имал дяволски късмет, като те е направил своя съпруга, Сабрина — отговори сър Джереми и лицето му грейна, когато напълниха чашата му с отлежало бренди.
Каролайн си избра най-вкусните сладкиши, тортички и други сладки неща, поднесени й от слугата в ливрея и за момент забрави всичките си проблеми. Сега най-важното беше да задоволи апетита си, който не беше пострадал ни най-малко от смъртоносната опасност, на която се беше изложила.
Дукесата направи на иконома знак да не събужда лейди Сара, която мирно дремеше в креслото до огъня. Все пак младата жена усети погледа на зълва си и ресниците й затрепкаха. Тя се стресна, надигна глава и смутено се огледа.
— О, моля за извинение — прошепна виновно тя и пламна от срам, че е заспала в присъствието на дукесата. — Но просто не мога да остана будна, умората постоянно ме надвива — обясни плахо тя. Погледът й спря върху сър Джереми, който мирно хъркаше.
— Ето, виждаш ли — усмихна се е обич дукесата. — Нямаш причини да се срамуваш.
Сара се опита да се намести по-удобно в креслото си, но когато вдигна очи, срещна презрителния поглед на Каролайн и не мръдна повече. Ръцете й неволно притиснаха закръгления корем.
Каролайн изпухтя презрително, възмутена от дързостта, с която тази жена излагаше на показ деликатното си състояние, и отново посвети вниманието си на примамливите сладкиши върху таблата.
— Каролайн — започна безизразно дукесата, — моля те да ми разкажеш още веднъж за циганите, които уж са те нападнали.
Каролайн се задави с чая си и хвърли плах поглед към господарката на дома, обезпокоена от пронизващия поглед на виолетовите очи.
— О, нали знаете, че не обичам да си спомням случилото се — протестира тя, без да може да скрие нервното си треперене. — Прилошава ми само като си помисля.
— Направи ми тази услуга, Каролайн, и си спомни какво точно се случи — помоли учтиво дукесата. Ала нечистата съвест на девойката възприе тази молба като заповед, особено след като гласът на дукесата прозвуча така ледено и твърдо.
Каролайн се покашля и хвърли умолителен поглед към баща си, който мирно похъркваше в креслото си.
— Ами… беше направо ужасно — започна тя и втренчи поглед в дантеления си маншет. — Те… те изглеждаха толкова зли и… и… говореха на чужд език. О, а дрехите им, те пък… — Каролайн се изсмя нервно, като видя недоверчивия поглед на дукесата. — Те бяха просто неописуеми.
— Да, да, мога да си представя, че ти е трудно да ги опишеш — промърмори дукесата. — Продължавай, моля те.
Каролайн прехапа устни.
— Ами те… Да, те водеха със себе си танцуваща мечка! Бях сигурна, че ще я насъскат срещу мен. Струва ми се, че мечката нападна бедния Уесли. Той ме защитаваше така смело, разбира се, и Реа Клер също. Звярът ръмжеше страховито. Сигурно не са го хранили цяла вечност. Нали знаете, че циганите се отнасят много зле с животните си. А после — продължи Каролайн, която започваше да се опиянява от измислиците си, — после мечката направо полудя от глад. Искаше да пие кръв, сигурна съм. О, беше толкова ужасно! — изплака тя и лицето й се обля в сълзи, защото беше повярвала в съчинението си. — О, бедният, бедният Уесли — изхленчи жално тя. — Само да можех да видя отново милото му лице, щях да… — В този момент пред вратата на салона се чу шум и Каролайн спря тирадата си. Когато вратата се отвори с трясък, от гърлото й се изтръгна оглушителен писък и сър Джереми се строполи от стола си като улучен от гръм. Брендито се изля върху панталона му, мътният му поглед се устреми към Каролайн, която се свлече безжизнено на килима.
— Велики Боже! Какво става тук? — попита глухо бащата и се обърна към вратата, за да разбере кое е уплашило до смърт любимото му дете. — Господи! Това не може да бъде! Господи! — изграчи той и се взря ужасено в граф Рендейл, застанал на прага на бяло — златния салон начело на цял куп ужасени лакеи в униформи.
Много малко хора биха познали граф Рендейл в този му вид. Франтът, който винаги държеше да се появява в обществото безупречно облечен и фризиран, сега приличаше на човек, избягал от ада. Никой не можеше да си представи как е оцелял. Жакетът и панталоните му бяха изпокъсани, опръскани с кал и кръв. Един от белите му чорапи висеше на парцали по босия му крак, другият беше обут в разкривен, омазан ботуш. Класическите черти на лицето му бяха изподраскани, осеяни със синини и корички засъхнала кръв. Перуката му беше изчезнала, кестенявите къдрици падаха на мръсни кичури покрай бледото лице.