— Рина — проговори глухо той. Остави на раклата таблата с горещ шоколад и порцеланови чашки, приседна до жена си и взе ръцете й в своите.
— Какво ще правим сега, Люсиен? — попита тя и гласът й беше само дрезгав шепот. — Загубихме дъщеря си и много ме е страх, че няма да си я върнем.
— Никога не казвай това, Рина — отвърна дукът и я раздруса леко, за да го погледне в очите. — Обещах ти, че ще я върна в къщи, и ще го направя. Ала се чувствам безпомощен да облекча мъката ти — прошепна той и притисна лицето й до гърдите си.
— Нали си тук, при мен, нямам нужда от нищо друго — отговори просто тя.
— Заклевам ти се, Рина — продължи Люсиен и зарови лице в ухаещата й коса, — заклевам се във всичко свято, че дъщеря ни ще се върне. Няма да намеря покой, докато не узная истината и не намеря Реа Клер. — Гласът му звучеше толкова убедително, че дукесата беше готова да му повярва.
Вече беше почти обяд, когато дукът спря пред вратата на детската стая. Изпитваше боязън да пристъпи прага й, защото отвътре се чуваха весели гласчета, хихикане и препирни. В продължение на един дълъг миг обмисли възможността да скрие тайната от Рина, но знаеше, че тя никога няма да му го прости. Двамата бяха споделили много години любов, сега трябваше да споделят и страданието.
Дукът вирна упорито брадичка и белегът му побеля от напрежение. После завъртя бравата и влезе в стаята. Спря на прага и се загледа мълчаливо в жена си, която играеше с близначетата на пода. Стройните й, обути в копринени чорапи глезени надничаха под червените поли.
Дукесата скоро усети присъствието на мъжа си и се обърна към вратата. Усмихна му се, но като видя лицето му, замръзна на мястото си. По очите му личеше, че нещо се е случило.
— Да не би графът да е починал? — попита тихо тя. Тази вест нямаше да я изненада, защото последния път, когато беше стояла до леглото му, бедният Уесли се гърчеше от пристъпите на треската. Когато Люсиен поклати глава, тя попита загрижено: — Или Сара вече ще ражда?
— Не — отговори дукът и си пожела от цялото си сърце някой друг да й беше донесъл страшната вест. — Дойде пратеник.
— Реа! Имаш вести от Реа! — извика дукесата и скочи на крака.
— Рина — започна мъжът й, без да знае как да продължи. — Получих пакетче. От неизвестен подател.
Сабрина се втурна към него, близначетата я последваха на несигурните си крачета.
— Люсиен! Какво има в пакетчето? Кажи ми!
Дукът я отведе на пейката под прозореца и там й показа какво съдържа изпратеното послание.
Сабрина изплака задавено и помилва къдрицата, чийто цвят й беше толкова добре познат. Толкова пъти беше сравнявала косите на Реа и Люсиен, припомни си тя, после е треперещи пръсти вдигна красивия пръстен, украсен е диаманти и сапфири.
— Помниш ли как се зарадва Реа, когато й подарихме пръстена? — попита през сълзи тя. — Тя го обичаше повече от всичките си накити. О, мили Боже, какво означава това, Люсиен? Защо отвлякоха дъщеря ни? Защо ни измъчват така, защо, защо? — изкрещя тя и не чу как вратата се отвори и в стаята влязоха Робин и Франсис. Като видяха майка си да плаче, момчетата спряха уплашено на прага.
— За съжаление това не е всичко, любов моя — рече дукът и се презря, че щеше да й причини още мъка. — Пръстенът и къдрицата бяха придружени от писмо. Може би е нещо като обяснение, или е загадка, която трябва да бъде разгадана. Но, по дяволите, в моите очи това е истинска лудост!
Сабрина вдигна към него обляното си в сълзи лице и макар че всичко се размазваше пред очите й, направи опит да прочете редовете върху пергамента.
— По дяволите! Нищо не виждам, Люсиен. Прочети го ти, моля те — прошепна тя и притисна Андрю до гърдите си.
Дукът втренчи поглед в пергамента, после бавно и отчетливо зачете набързо надрасканите стихове:
— Какво означава това? — изхълца Сабрина. — Защо, за Бога, са ни изпратили това стихотворение?
Люсиен поклати глава и прокара палец по белега си, загледан замислено в загадъчното писмо.
— Не съм сигурен, Рина. Но кой би могъл да проумее какво става в главата на някакъв луд?
Сабрина потръпна от ужас.
— О, не, Люсиен, само това не! Моля те, не ми позволявай да мисля, че дъщеря ни е в ръцете на някой безумец!
Дукът с удоволствие би си отхапал езика, но какво друго можеше да й каже? Защо да я лъже, след като вече имаха доказателство, че някой е отвлякъл Реа Клер? Нямаше ли да бъде още по-жестоко, ако й беше вдъхнал напразни надежди, които после щяха да бъдат разрушени? Може би това беше част от жестоката игра, която някой играеше с тях?